Касандра Клеър - Град от стъкло

— Имението… крепяло се е на Итуриел. Ако ангелът умре, имението…

Не довърши изречението си. Джейс я беше сграбчил за ръката и тичаше нагоре по стълбите, като я влачеше след себе си. Стълбите също се надигаха и кривяха; Клеъри падна, като болезнено удари коляното си в стъпалата, но хватката на Джейс не отслабна. Тя продължи да тича, без да обръща внимание на болката в крака си, дробовете й се бяха изпълнили със задушаващ прах.

Стигнаха до върха на стълбите и се втурнаха в библиотеката. Клеъри чу как зад тях остатъкът от стълбата се срути с глух трясък. Горе положението не беше много по-добро; стаята се тресеше, книгите падаха от рафтовете. Над купчината отломъци бе паднала една статуя. Джейс пусна ръката на Клеъри, грабна един стол и преди тя да успее да го попита какво възнамерява да прави, той го запрати в цветния прозорец.

Столът излетя навън сред водопад от счупени стъкла. Джейс се обърна и протегна ръка към Клеъри. Зад него, през образувалата се рамка в счупеното стъкло, тя видя залятата от лунна светлина поляна, а нейде в далечината — върхове на подредени в редица дървета. Май беше доста високо. Не мога да скоча от такова разстояние! — помисли си тя и започна да клати глава към Джейс, когато видя как очите му се разширяват от уплаха, а устата му изричаше безмълвно предупреждение. Един от тежките мраморни бюстове, подредени на един по-висок рафт, се плъзна надолу и падаше точно върху нея. Клеъри светкавично отскочи встрани и той падна на пода, като направи огромна дупка на сантиметри от мястото, където беше стояла.

Секунда по-късно ръцете на Джейс се сключиха около нея и я вдигнаха. Тя беше твърде изненадана, за да се възпротиви, когато той я провря през счупения прозорец и най-безцеремонно я хвърли през него.

Тя се приземи върху затревен склон точно под прозореца, и се затъркаля надолу, докато не се блъсна в една могила толкова силно, че остана без дъх. Надигна се и седна, след което заизтърсва тревата от косата си. Миг по-късно Джейс се озова до нея. Но за разлика от Клеъри, той се претърколи и застана на колене, загледан във възвишението към вилата.

Клеъри се извърна да проследи погледа му, но той вече я бе сграбчил и я буташе към долината между двата хълма. По-късно тя откри синини на онези места по горната част на ръката си, където я бе държал, но в този момент тя само извика от изненада, когато той я бутна и претърколи, като я закриваше с тялото си, докато премине огромната експлозия. Звучеше така, сякаш земята се разцепваше на две, сякаш изригваше вулкан. Към небето се вдигна бял прах. Клеъри чуваше барабанене навсякъде около себе си. За миг тя объркано си помисли, че може да е заваляло — после видя, че това бяха чакъл, пръст и натрошено стъкло: остатъците от разрушеното имение се сипеха около тях като смъртоносна градушка.

Джейс я притисна по-силно до земята, тялото му беше плътно върху нейното, биенето на сърцето му отекваше в ушите й наред с летящите наоколо руини на имението.

Тътенът от избухването постепенно утихна, като пушек, разсеян във въздуха. Той бе заменен от паническо чуруликане на птици; Клеъри ги виждаше над раменете на Джейс как правят кръгове в тъмното небе.

— Джейс — каза тихо тя. — Мисля, че изгубих стилито ти.

Той леко се отдръпна, подпирайки се на лакти, и погледна надолу към нея. Дори в тъмното тя виждаше отражението си в очите му. Лицето му беше изцапано със сажди и пръст, яката на ризата му беше разкъсана.

— Няма нищо. Важното е ти да си добре.

— Добре съм. — Без да мисли, тя вдигна ръце и леко зарови пръсти в косата му. Усети, че той се напрегна, очите потъмняха. — В косата ти има трева — каза тя. Устата й беше пресъхнала, адреналинът шумеше във вените й. Всичко, което току-що се беше случило — ангелът, експлодиралото имение, — сякаш беше по-нереално от това, което съзря в очите на Джейс.

— Не бива да ме докосваш — каза той.

Ръката й замръзна там, където беше, дланта й остана на бузата му.

— Защо?

— Знаеш защо — каза той и се отдръпна от нея, като се претърколи по гръб. — Ти видя това, което видях и аз, нали? Миналото, ангела. Родителите ни.

Направи й впечатление, че той за първи път ги нарече така. Родителите ни. Тя се обърна настрани, искаше да го докосне, но не беше сигурна, че е редно. Той гледаше с невиждащ поглед към небето.

— Да, видях ги.

— Значи знаеш какво съм. — Думите му преминаха в измъчен шепот. — Аз съм полудемон, Клеъри. Полудемон. Разбираш ли това? — Очите му я пронизваха като свредел. — Видя какво се е опитал да направи Валънтайн. Използвал е демонична кръв… използвал я е още преди да се родя. Аз съм наполовина чудовище. Наполовина съм това, което така силно се стремя да премахна, да унищожа.