Касандра Клеър - Град от стъкло

— Кости — прошепна Клеъри. Подът не беше покрит с бели камъни, а с кости с всякаква форма и размери, пръснати наоколо. — Какво са правили тук?

В ръката на Джейс блесна магическа светлина, която зловещо освети помещението.

— Експерименти — отвърна Джейс с дрезгав, пресипнал глас. — Кралицата на феите каза…

— Какви са тези кости? — повиши глас Клеъри. — Животински ли са?

— Не. — Джейс ритна една купчина с кости и те се разпиляха. — Не всички.

Сърцето на Клеъри се сви.

— Мисля, че трябва да се връщаме.

Джейс обаче вдигна високо магическата светлина. Тя се разпалваше все по-ярко и по-ярко, осветявайки въздуха с ослепителна белота. Станаха видими и най-отдалечените ъгли на помещението. Три от тях бяха празни. Четвъртият бе закрит с някакво платно.

Зад платното имаше нещо, някаква издатина…

— Джейс — прошепна Клеъри. — Какво е онова там?

Той не отговори. Внезапно в ръката му се появи серафимска кама. Клеъри не забеляза кога я беше извадил, но на магическата светлина камата приличаше на лед.

— Джейс, недей — каза Клеъри, но беше твърде късно — той се спусна напред и с върха на камата дръпна платното встрани, после го хвана с ръка и го отметна. То падна сред облак от прах.

Джейс отстъпи назад и изпусна магическата светлина. Докато светлината падаше, Клеъри успя да хвърли поглед към лицето на Джейс: то беше като бяла маска на ужаса. Клеъри грабна магическата светлина, преди да е успяла да угасне, и я вдигна високо, нетърпелива да види какво толкова бе шокирало Джейс — хладнокръвния Джейс.

Най-напред видя фигурата на мъж — мъж, увит в мръсна бяла дрипа, който лежеше на пода. На китките и глезените му имаше белезници, прикрепени с дебела метална верига за каменната стена. Как е възможно да е жив? — помисли си ужасена Клеъри и усети, че гневът я задушава. Магическият камък затрептя в ръката й и светлината му затанцува по затворника, осветявайки отделни части от него. Тя видя измършавели ръце и крака, по които имаше следи от безбройни мъчения. Черепът бе обърнат към нея, на мястото на очите зееха черни празни дупки… после се чу сухо шумолене и тя видя, че това, което бе взела за бяла дрипа, всъщност бяха криле, бели криле, подаващи се иззад гърба му като два чисти бели полумесеца, единственото чисто нещо в цялото помещение.

Тя дрезгаво изстена.

— Джейс. Виждаш ли…

— Виждам. — Гласът на Джейс, застанал до нея, звучеше като счупено стъкло.

— Ти каза, че няма ангели… че никой не ги е виждал…

Джейс прошепна нещо под носа си, нещо подобно на панически проклятия. Той се запрепъва напред, напред към свитото на пода същество — и се отдръпна, сякаш се бе ударил в невидима стена. Клеъри погледна надолу и видя, че ангелът лежеше в пентаграма, направена от свързани руни, издълбани дълбоко в пода; те блестяха с лека фосфоресцираща светлина.

— Руните — прошепна тя. — Не можем да минем през тях…

— Но сигурно има нещо… — каза Джейс с треперещ глас — нещо, което да можем да направим.

Ангелът вдигна глава. Клеъри видя с подлудяваща, разтърсваща жал, че той има златисти къдрици като тези на Джейс, които матово проблясваха на светлината. Кичурите плътно прилепваха в кухините на черепа му, лицето му бе насечено от белези като красива картина, унищожена от вандали. Докато тя го гледаше втренчено, устата му се отвори и от гърлото му излезе звук — не думи, а пронизителна златиста музика, една-единствена нота, издигаща се все по-високо и по-високо и чиста като болезнен стон…

Пред очите на Клеъри започнаха да се редят картини. Тя продължаваше да държи магическия камък, но той вече не светеше. Тя самата също беше изчезнала от това място и се бе пренесла на друго, където пред унесения й взор се редуваха картини от миналото — фрагменти, цветове, звуци.

Беше се озовала в една винарска изба, празна и чиста, с една-единствена огромна руна, начертана върху каменния под. До нея стоеше някакъв мъж, който държеше в едната си ръка отворена книга, а в другата — горяща факла. Когато той вдигна глава, Клеъри видя, че това е Валънтайн: много по-млад, с красиво лице, без бръчки, тъмните му очи бяха чисти и сияйни. Когато той запя, руната лумна в пламъци, а когато пламъците утихнаха, сред пепелта лежеше сгърчена фигура: ангел с разперени и окървавени крила, като птица, паднала от небето…

Сцената се промени. Валънтайн стоеше до един прозорец, а до него — млада жена с блестяща червена коса. Когато той уви ръце около нея, на ръката му просветна познат сребърен пръстен. С разтърсваща болка Клеъри позна майка си, само че като по-млада, с нежни и деликатни черти. Тя бе облечена с бяла нощница, под която личеше напреднала бременност.