Касандра Клеър - Град от стъкло

— Демони ли? — попита той. — Фел е казал на Магнус, че е бил убит от демони?

Клеъри се помъчи да си спомни.

— Не… той каза, че мястото миришело на нещо с демоничен произход. И че Фел е бил убит от хора на Валънтайн… Това е всичко, което той каза.

— Някои черни магии изпускат аура, подобна на демоничната — каза Джейс. — Ако Магнус не го е обяснил, то е може би, защото не счита за редно един магьосник да се занимава с тъмна магия, нарушавайки по този начин Закона. Но едва ли за първи път Валънтайн кара някое от децата на Лилит да призовава тъмни сили. Спомняш ли си магьосника, който бе убит от него в Ню Йорк?

— Онзи, чиято кръв Валънтайн използваше за ритуала? Спомням си — съгласи се Клеъри. — Джейс, да не би Валънтайн да се домогва до книгата по същата причина, поради която се домогвам до нея и аз? Да събуди майка ми?

— Възможно е. Или, както казва Магнус, може би Валънтайн иска да се сдобие със силата, която може да извлече от нея. Или иначе казано, по-добре е да я вземем преди него.

— Мислиш ли, че може да е в имението на Уейланд?

— Знам, че е там — за нейна изненада каза той. — Онази готварска книга… Наръчник на домакинята или каквото там беше. Виждал съм я в библиотеката на имението. Единствената готварска книга там.

Клеъри бе зашеметена. Просто не можеше да си представи, че е истина.

— Джейс… ако ме заведеш до имението и вземем книгата, ще се прибера у дома със Саймън. Направи това за мен, и ще се върна в Ню Йорк, кълна се.

— Магнус е бил прав, достъпът до имението е спрян със защити — каза бавно той. — Ще те заведа там, но никак не е близо. Пеша ще стигнем за около пет часа.

Клеъри посегна и извади стилито на Джейс от ножницата, висяща на колана му. Тя го държеше между тях, където то блесна с лека бяла светлина, която не се отличаваше от тази на стъклените кули.

— Кой казва, че ще ходим пеша?

— Странни хора ти идват на свиждане, дневни вампире — рече Самюъл. — Първо, Джонатан Моргенстърн, а сега и шефът на вампирите в Ню Йорк. Впечатлен съм.

Джонатан Моргенстърн? За миг Саймън сякаш беше забравил, че това, разбира се, е Джейс. Той седеше на пода в средата на килията, като вяло въртеше празната бутилка в ръцете си.

— Явно съм по-важен, отколкото предполагах.

— А Изабел Лайтууд ти носи кръв — каза Самюъл. — Това си е направо рум сървис.

Саймън вдигна глава.

— Как разбра, че Изабел я е донесла? Не съм ти казвал…

— Видях я през прозореца. Поразително прилича на майка си — каза Самюъл, — имам предвид на майка й, когато беше на нейната възраст. — Самюъл замълча за момент. — Знаеш, че това, с кръвта, не може да трае дълго — добави той. — Много скоро инквизиторът ще започне да се чуди защо още не си умрял от глад. И когато те види пращящ от здраве, ще измисли нещо друго и накрая пак ще те убие.

Саймън гледаше в тавана. Руните, издълбани в камъка, се преливаха една в друга като камъчета на брега.

— Мисля просто да се доверя на Джейс, че ще намерят начин да ме измъкнат оттук — рече той. В отговор Самюъл нищо не каза и той добави: — Ще го помоля да измъкнат и теб. Няма да те оставя тук.

Самюъл се закашля, което щеше да прозвучи като смях, ако не идваше от гърлото му.

— О, не мисля, че Джейс Моргенстърн ще иска да ме спаси — каза той. — Пък и да умреш тук долу от глад, е най-малкият ти проблем, дневни вампире. Много скоро Валънтайн ще нападне града и тогава вероятно ще избият всички ни.

Саймън примигна.

— Откъде си толкова сигурен?

— Някога бяхме много близки. Знам плановете му. Целите му. Той иска да разруши стените на Аликанте и да нанесе удар на Клейва в сърцето на неговото могъщество.

— Но нали демоните не могат да минат през защитите? Нали уж са непроницаеми?

— Така казват. За да се преодолеят защитите, трябва да се пролее демонична кръв, но забележи, това трябва да стане само от вътрешната страна на Аликанте. Но тъй като демони не могат да минат през тях… ами, това си е парадокс, или поне така трябва да бъде. Валънтайн обаче твърди, че е намерил начин да заобиколи защитите, начин да мине през тях. И аз му вярвам. Той ще намери начин да преодолее защитите, ще влезе в града с армията си от демони и ще изтреби всички ни.

Равнодушието в гласа на Самюъл предизвика тръпки по гърба на Саймън.

— Звучиш напълно примирено. Няма ли да направиш нещо? Да предупредиш Клейва?

— Аз ги предупредих. Когато ме разпитваха. Непрекъснато им повтарях, че Валънтайн възнамерява да разбие защитите, но те не ми обръщаха внимание. От Клейва си мислят, че щом защитите са издържали хиляда години, то те са вечни. Но нали и с Рим е било така, докато не дошли варварите. Рано или късно всичко си отива. — Той се разсмя. Горчив и яден смях. — Признавам, дневни вампире, че ми е любопитно да видя кой ще те убие първи — Валънтайн, другите долноземци или Клейвът.