Касандра Клеър - Град от стъкло

До масата седеше Джейс. Той се бе облегнал на лакти, с разбъркана златиста коса, с леко разтворена якичка на ризата. Тя видя дебелите линии на черните знаци, пресичащи ключицата му. С превързаната си ръка той държеше една курабийка. Значи, Себастиян не я беше излъгал; беше ранен. Не че я интересуваше.

— Добре, че се върна — каза той. — Вече започнах да си мисля, че си паднала в канала.

Клеъри само се взираше безмълвно в него. Питаше се дали той е в състояние да прочете гнева в очите й. Джейс се облегна на стола, като небрежно постави ръка върху облегалката. Ако не беше учестеният пулс в основата на шията му, тя беше готова да повярва, че е напълно спокоен.

— Изглеждаш уморена — добави той. — Къде беше цял ден?

— Излизахме със Себастиян.

— Себастиян? — Изражението му на пълно изумление за момент й достави удоволствие.

— Снощи той ме изпрати до вкъщи — каза Клеъри, а в ума й отекнаха думите: Отсега нататък ще бъда само твой брат, само твой брат и пулсираха с ритъма на разбито сърце. — Пък и той е единственият човек в града, който поне малко ме харесва. Така че, да, излизах със Себастиян.

— Ясно. — Джейс върна курабийката си в чинията, лицето му беше бледо. — Клеъри, дойдох да ти се извиня. Не трябваше да ти наговарям всички онези неща.

— Така е — каза Клеъри. — Не трябваше.

— Всъщност, дойдох да те попитам дали не искаш да се върнеш в Ню Йорк.

— Господи — рече Клеъри, — пак започваш…

— Тук не си в безопасност.

— Какво те тревожи? — попита равнодушно тя. — Че ще ме хвърлят в затвора като Саймън?

Изражението на Джейс не се промени, но той се залюля на задните крака на стола си, сякаш тя го беше бутнала.

— Саймън…?

— Себастиян ми каза какво се е случило с него — продължи тя със същия равен глас. — Каза какво си направил. Как си го довел тук, а после си допуснал да го хвърлят в затвора. Да не се опитваш да ме накараш да те мразя?

— И ти повярва на Себастиян? — попита Джейс. — Та ти едва го познаваш, Клеъри.

Тя го гледаше втренчено.

— Не е ли вярно?

Той срещна погледа й, но лицето му остана бледо, като това на Себастиян, когато го беше отблъснала.

— Вярно е.

Тя грабна чиния от масата и я запрати по него. Той се наведе, столът се изметна, чинията се удари в стената над мивката и порцеланът се пръсна на ситни парчета. Джейс скочи от стола, когато тя хвана друга чиния и я хвърли с още по-голямо ожесточение. Втората чиния отскочи от хладилника и падна на пода в краката на Джейс, където се разби на две равни части.

— Как можа? Саймън ти вярваше. Къде е той сега? Какво ще правят с него?

— Нищо — каза Джейс. — Той е добре. Снощи го видях…

— Преди или след като дойдох при теб? Преди или след като се престори, че всичко е наред и че се чувстваш отлично?

— И ти повярва, че се чувствам отлично? — Джейс се задави от нещо като смях. — Явно съм доста по-добър актьор, отколкото си мислех.

На лицето му се появи крива усмивка. Тя бе достатъчна, за да накара Клеъри отново да кипне: как си позволява той да се смее в такъв момент? Тя посегна към чинията с плодове, но внезапно това й се стори недостатъчно. Ритна препречилия й се стол и се нахвърли срещу него, съзнавайки, че това е последното нещо, което той би очаквал от нея.

Нападението беше така внезапно, че той не успя да се защити. Тя го блъсна и той залитна назад, като силно се удари в ръба на кухненския плот. Когато Клеъри замахна към него той възкликна от изненада…

Беше забравила колко е бърз. Юмрукът й попадна не в лицето му, а в протегнатата му ръка. Той сключи пръсти около нейните, като буташе ръката й към нея. Изведнъж Клеъри забеляза колко близо са застанали един до друг. Тя се бе облегнала на него, като го притискаше към плота с лекото си тяло.

— Пусни ми ръката.

— Ами ако ме удариш? — Гласът му беше дрезгав и нежен, очите му блестяха.

— А ти не мислиш ли, че го заслужаваш?

Усети надигането и спускането на гърдите му, когато той невесело се засмя.

— Мислиш ли, че аз съм планирал това? Наистина ли си го помисли?

— Е, ти не харесваш Саймън, нали? Може би никога не си го и харесвал.

Джейс издаде груб, невярващ звук и пусна ръката й. Когато Клеъри отстъпи назад, той вдигна дясната си ръка с дланта нагоре. Трябваше й време, за да разбере какво й показва: белега на китката си.

— Това — каза той, гласът му беше напрегнат като струна — е мястото, където си прерязах китката, за да дам на твоя приятел вампира да пие от кръвта ми. Той едва не ме уби. А сега ти си мислиш, че съм го изоставил просто ей така?