Касандра Клеър - Град от стъкло

Някъде между тук и там ръката на Клеъри се отскубна от тази на Джейс. Когато ураганът я изхвърли и тя се удари в земята, беше сама, ударът беше твърд, тя се претърколи със стон и спря.

Бавно се изправи в седнало положение и се огледа наоколо. Намираше се в средата на един персийски килим, постлан върху пода на голяма стая с каменни стени. Тук-там имаше по някоя мебел; белите чаршафи, метнати върху тях ги превръщаха в намръщени, тежкоподвижни духове.

На огромните прозорци висяха кадифени завеси; кадифето беше посивяло от прах, а прашинките танцуваха на лунната светлина.

— Клеъри? — Джейс се появи иззад един масивен, покрит с бял чаршаф предмет. Вероятно беше голямо пиано. — Добре ли си?

— Добре съм. — Тя се опита да се изправи, като леко залиташе. Болеше я лакътят. — Като се изключи това, че Аматис може да ме убие, когато се върна. Предвид, че й изпотроших чиниите и отворих Портал в кухнята й.

Той протегна ръка към нея.

— Не че мнението ми има значение — каза той, докато й помагаше да се изправи, — но съм доста впечатлен.

— Благодаря. — Клеъри се огледа наоколо. — Значи, тук си израснал, така ли? Малко прилича на вълшебна приказка.

— Бих казал — на филм на ужасите — рече Джейс. — Боже, от години не съм виждал това място. Не предполагах, че е толкова…

— Толкова студено? — Клеъри леко потрепери. Закопча палтото си, но студът не беше свързан само с околната температура. Къщата излъчваше смразяващ студ сякаш никога не е била затопляна, сякаш в нея никога не бе имало светлина или смях.

— Не — каза Джейс. — Тук винаги си е било студено. Щях да кажа прашно . — Той извади от джоба си камъка с магическа светлина, който запърха между пръстите му. Бялата светлина освети лицето му, като подчерта сенките под скулите, ямичките на слепоочията. — Това е кабинетът, а на нас ни трябва библиотеката. Ела.

Той я изведе от стаята и двамата се спуснаха по дълъг коридор, по който се редяха дузини огледала, които взаимно се отразяваха. Клеъри не беше забелязала колко раздърпана изглежда: палтото й бе цялото прашно, косата й бе разрошена от вятъра. Опита се дискретно да я приглади и улови дяволитата усмивка на Джейс в другото огледало. По някаква причина, безспорно свързана с магия, използвана от ловците на сенки, която тя не се надяваше да разбере, неговата коса изглеждаше безупречна.

По коридора се редяха врати, някои от които отворени. Клеъри хвърляше поглед към стаите, които изглеждаха също така прашни и необитаеми като кабинета, в който бяха току-що. Майкъл Уейланд не е имал роднини, беше казал Валънтайн, така че никой не е наследил това място след неговата „смърт“. Тя бе предположила, че затова Валънтайн е предпочел да живее тук, но очевидно случаят не беше такъв. Отвсякъде лъхаше на тъга и запуснатост. В Ренуик Валънтайн бе нарекъл това място „дом“, беше го показал на Джейс в огледалото портал, чуден спомен за зелени полета и каменисти възвишения, но според Клеъри това беше лъжа. Очевидно Валънтайн не бе живял тук с години — може би просто бе оставил да загние всичко тук или само от време на време е идвал, колкото да мине по мрачните коридори като дух.

Стигнаха една врата в края на коридора, Джейс я отвори с рамо и се облегна на нея, за да направи път на Клеъри да мине първа. Тя си бе представяла библиотеката като тази в Института и наистина помещението не беше особено различно: същите стени с наредени по тях книги, същите стълби на колелца за достигане на високите рафтове. Само че таванът беше плосък гредоред, а не конусовиден и нямаше бюро. Зелени кадифени завеси, чиито дипли бяха посипани с бял прах, висяха на прозорците със зелени и сини стъкла. На лунната светлина те блестяха като цветна глазура. Зад стъклата всичко беше черно.

— Това ли е библиотеката? — прошепна тя, макар да не знаеше защо шепне. В голямата празна къща беше толкова тихо.

Джейс гледаше покрай нея, очите му бяха потъмнели от спомени.

— Обикновено седях до онзи прозорец и четях това, което ми бе определил баща ми за деня. В различните дни на различни езици — френски в събота, английски в неделя… но сега не мога да си спомня кога се падаше латинският, понеделник ли беше, вторник ли…

Пред очите на Клеъри внезапно изплува образът на Джейс като малко момче, с книга на коленете, седнал до еркерния прозорец, гледащ навън… какво? Имаше ли градини? Изглед към хоризонта? Или висока стена от храсти като стената около двореца на спящата красавица? Виждаше го как чете, светлината влиза през прозореца, хвърляйки сини и зелени квадрати върху русата му коса и малкото му лице, твърде сериозно за едно десетгодишно момче.