Касандра Клеър - Град от стъкло

— Не мога да си спомня — каза той отново, като се взираше в тъмнината.

Тя докосна рамото му.

— Няма значение, Джейс.

— Наистина няма. — Той разтърси глава, сякаш събуден от сън, и тръгна из стаята, осветявайки пътя си с магическа светлина. Наведе се, вгледан в редиците книги, и се изправи с една от тях в ръка. — Наръчник на домакинята — каза той. — Ето я.

Тя бързо прекоси стаята и я дръпна от ръцете му. Беше най-обикновена книга със синя подвързия и прашна като всичко в къщата. Когато я отвори, от страниците се вдигна прах като нощни пеперуди.

В средата на книгата зееше голяма квадратна дупка. В дупката, подобно на бижу в обков, имаше по-малко томче, подвързано с бяла кожа, със заглавие, отпечатано с позлатени латински букви. Клеъри разпозна думите „бяла“ и „книга“, но когато я взе и я отвори, за своя изненада откри, че страниците са ръкописно изписани с тънък шрифт на език, който тя не разбираше.

— Гръцки — каза Джейс, който гледаше над рамото й. — По-точно, старогръцки.

— Можеш ли да го разчетеш?

— Не особено — призна си той. — Минаха много години. Но предполагам, че Магнус би могъл. — Той затвори книгата и я пъхна в джоба на зеленото й палто, преди да се обърне пак към рафтовете, прокарвайки пръст по гръбчетата на книгите.

— Има ли такива, които би искал да вземеш? — попита внимателно тя. — Ако искаш…

Джейс се засмя и отпусна ръката си.

— Беше ми позволено да чета само определени неща — каза той. — На някои рафтове има книги, които не ми бе позволено дори да докосвам. — Той посочи един висок рафт с книги, подвързани с изкусна кафява кожа. — Когато бях на шест, четох една от тях, колкото да видя какво толкова пише там. Оказа се дневник на баща ми, който той е криел от мен. За мен. Записки за „моя син Джонатан Кристофър“ . Когато разбра, че съм го чел, ме би с колана си. Всъщност, тогава за първи път разбрах, че имам второ малко име.

Изведнъж Клеъри бе обзета от болезнена ненавист към баща си.

— Е, сега Валънтайн го няма.

— Клеъри… — започна Джейс с предупредителна нотка в гласа, но тя вече бе посегнала и вадеше една от книгите на забранения рафт, после я хвърли на земята. Чу се глух удар. — Клеъри!

— О, хайде. — Тя отново посегна и хвърли друга книга, после още една. Вече на пода, от страниците им се вдигаше прах. — Опитай и ти.

Джейс я погледна за миг, после с полуусмивка облиза ъгълчето на устата си. Посегна и прокара ръка по рафта, избутвайки останалата част от книгите, които падаха с трясък на земята. Той се засмя… и внезапно млъкна, като вдигна глава, подобно на котка, наострила уши, за да чуе далечен звук.

— Чу ли това?

Какво да чуя? — щеше да попита Клеъри, но замълча. Чуваше се звук, който ставаше все по-силен — ревящ и стържещ звук, подобен на този на стартираща машина. Звукът сякаш идваше от вътрешността на стената. Тя неволно отстъпи назад точно преди камъните да се срутят пред тях с неописуем, грозен грохот. Зад камъните се отвори дупка — нещо като порта, грубо изсечена в стената.

Зад портата имаше стълбище, което водеше в тъмнината.

— Не си спомням тук да е имало изба — каза Джейс, като се взираше покрай Клеъри в зеещата дупка в стената. Той вдигна магическата светлина и тя освети стълбата, водеща надолу към тунела. Стените бяха черни и хлъзгави, изградени от гладък тъмен камък, какъвто Клеъри не беше виждала досега. Стъпалата лъщяха така, сякаш бяха влажни. От дупката се носеше странна миризма: на влага, плесен, с особен металически привкус, от който кожата й настръхна.

— Какво мислиш, че може да е това долу?

— Не знам. — Джейс тръгна към стълбите, стъпи на най-горното стъпало, за да го проучи, после сви рамене, сякаш му беше станало ясно. Започна да слиза по стълбите, като стъпваше внимателно. Когато стигна до средата, се обърна и погледна нагоре към Клеъри. — Идваш ли? Ако искаш, можеш да ме изчакаш там горе.

Тя се огледа из празната библиотека, после потрепери и забърза след него.

Стълбите се виеха надолу във все по-тесни и по-тесни кръгове, сякаш си проправяха път в черупката на огромна раковина. Миризмата стана по-силна, когато стигнаха дъното и се озоваха в голямо квадратно помещение, по чиито каменни стени имаше следи от влага… и други, по-тъмни петна. Подът беше покрит със знаци: разбъркани пентаграми и руни, с тук-там пръснати бели камъни.

Джейс пристъпи напред и нещо изхрущя под краката му. Двамата с Клеъри погледнаха едновременно надолу.