Касандра Клеър - Град от стъкло

— Съглашението — казваше гневно Валънтайн — е не само най-откачената идея, която някога е хрумвала на Клейва, но и най-лошото нещо, което може да сполети нефилимите. Да се съюзим с долноземците, да се свържем с тези същества…

— Валънтайн — каза с усмивка Джослин, — стига с тази политика, моля те . — Тя вдигна ръце и ги уви около врата му, по лицето й бе изписана безмерна любов… по неговото също, но в него имаше и още нещо, нещо, което предизвика тръпки по гърба й…

Валънтайн, коленичил в средата на кръг от дървета. Отгоре блестеше луната и осветяваше черната пентаграма, начертана в напуканата земя на сечището. Клоните на дърветата образуваха плътна мрежа отгоре й; там, където се пресичаха с пентаграмата, листата им бяха изсъхнали и почернели. В центъра на петолъчната звезда седеше жена с дълга, блестяща коса; силуетът й беше строен и красив, лицето й — скрито в сянка, ръцете — голи и бели. Лявата й ръка бе простряна напред и когато тя отвори пръсти, Клеъри видя, че дланта й бе пресечена от дълъг разрез, от който течеше тънка струйка кръв и пълнеше сребърна чаша, поставена на ръба на пентаграмата. На лунната светлина кръвта изглеждаше черна, а може и наистина да беше черна.

— Детето, родено с тази кръв във вените си — каза тя с тих, прекрасен глас, — ще се сдобие със сила, превишаваща тази на най-висшите демони от бездната между световете. Той ще бъде по-могъщ от Асмодей, демона на гнева, по-силен от властелините на бурите. Ако бъде правилно обучен, нищо няма да може да му се опре. Но нека те предупредя — добави тя, — това ще отнеме неговата човечност, както отровата отнема живота от кръвта.

— Благодаря ти, господарко на Едом — рече Валънтайн и когато той посегна да вземе чашата с кръв, жената вдигна лице и Клеъри видя, че макар то да беше красиво, очите представляваха черни бездни, с излизащи от тях пипала, сякаш опипваха въздуха. Клеъри едва не изпищя…

Нощта и гората изчезнаха. Джослин бе изправена с лице към някого, когото Клеъри не можеше да види. Тя вече не беше бременна, а блестящата й коса се спускаше около посърналото й, отчаяно лице.

— Не мога да остана с него, Рейгнър — казваше тя. — Нито ден дори. Прочетох дневника му. Знаеш ли какво е направил с Джонатан? Не мислех, че Валънтайн е способен на такова нещо. — Раменете й се разтърсиха. — Използвал е демонична кръв… Джонатан вече не е дете. Не е дори човек; той е чудовище…

Тя изчезна. Появи се Валънтайн, който обикаляше неспокойно около кръга от руни с блеснала серафимска кама в ръка.

— Защо не проговориш ? — мърмореше той. — Защо не ми дадеш това, което искам ? — Той заби ножа си и ангелът се сгърчи, а от раната му рукна златиста течност, подобна на разливаща се слънчева светлина. — Щом не искаш да говориш — съскаше Валънтайн, — можеш поне да ми дадеш кръвта си. Тя ще е по-полезна за мен и моите, отколкото за теб.

Картината изчезна и сега бяха в библиотеката на Уейланд. Слънцето проникваше през ромбоидните прозорци, които оцветяваха светлината в синьо и зелено. От другата стая се чуваха гласове: някой се смееше и разговаряше, имаше празненство. Джослин бе коленичила до библиотеката и се оглеждаше крадешком. Тя извади от джоба си една дебела книга и я пъхна между другите на рафта…

И изчезна. Сега на сцената се показа една изба, същата изба, в която Клеъри знаеше, че стои в момента. В пода бе издълбана същата пентаграма, а в средата й лежеше ангелът. Валънтайн стоеше изправен до него, отново с горяща серафимска кама в ръка. Сега изглеждаше с години по-стар, вече не беше млад мъж.

— Итуриел — каза той, — с теб сме стари приятели, нали? Можех да те погреба жив под онези руини, но не, аз те взех със себе си. През всичките тези години те държах затворен, с надеждата някой ден да ми кажеш това, което искам — което имам нужда — да знам. — Той се приближи и протегна камата, на чиято светлина руническата бариера заблещука. — Когато те призовах, исках да ми кажеш защо . Защо Разиел създаде нас, неговата раса ловци на сенки, без да ни даде силата, която имат долноземците — бързината на вълците, безсмъртието на феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите. Оставил ни е беззащитни пред обитателите на ада, въоръжени само с тези рисувани линии по кожата ни. Защо тяхното могъщество е по-голямо от нашето? Защо не можем да имаме и ние това, което имат те? Нима това е справедливо ?

В плен на звездата, ангелът седеше мълчалив като мраморна статуя, неподвижен, с отпуснати криле. Освен ужасна, мълчалива скръб, очите му не изразяваха нищо. Валънтайн изкриви уста ядосан.