Касандра Клеър - Град от стъкло

Себастиян мълчаливо й помогна да се качи на гърба на Уейфарър.

— Извинявай, че обвиних Джейс — каза най-накрая той, когато я настани на седлото. — Той никога не би те наранил. Знам, че заради теб е ходил при онзи вампир в затвора на Гард…

Сякаш всичко наоколо замръзна. Клеъри чуваше собственото си дишане, което свистеше в ушите й, виждаше ръцете си, замръзнали като ръце на статуя, отпуснати на лъка на седлото.

— Вампир в затвора? — прошепна тя.

Себастиян се обърна изненадано към нея.

— Да — рече той. — Саймън, вампира, който доведоха със себе си от Ню Йорк. Мислех… искам да кажа, бях сигурен, че знаеш за това. Джейс не ти ли е казал?

Саймън се събуди от слънцето, което осветяваше някакъв предмет, пъхнат между решетките на прозореца. Той се изправи на крака, премалял от глад, и видя, че това беше плоска метална бутилка с големината на термос. На гърлото й беше вързана свита на руло бележка. Саймън я дръпна, разгърна бележката и прочете:

Саймън, това е телешка кръв, директно от месарницата. Надявам се да ти хареса. Джейс ми каза какво сте си говорили и искам да знаеш, че те намирам за много смел. Само не се отчайвай, ние ще намерим начин да те измъкнем.

Х О Х О Х О Х О Х О Х О Х

Саймън се усмихна на надрасканите Х-та и О-та, с които завършваше писмото. Стана му приятно, че помпозната привързаност на Изабел не беше пострадала от така стеклите се обстоятелства. Той развъртя капачката на бутилката и жадно отпи няколко глътки, преди едно остро бодване между плешките да го накара да се обърне.

В средата на помещението невъзмутимо стоеше Рафаел. Ръцете му бяха сключени на гърба, а слабите му рамене бяха изпънати. Беше облечен в плътно прилепнала бяла блуза и черно яке. На шията му проблясваше златна верижка.

Саймън едва не се задави с кръвта, която пиеше. Той преглътна, без да отмества втренчения си поглед.

— Ти… ти не е възможно да си тук.

Усмивката на Рафаел някак си създаваше впечатлението, че вампирските му зъби са се показали, без в действителност да е така.

— Не се паникьосвай, дневни вампире.

— Не се паникьосвам. — Това не беше съвсем вярно. Саймън имаше чувството, че е погълнал нещо остро. Не беше виждал Рафаел от нощта, в която се бе измъкнал, окървавен и посинен, от набързо изкопания гроб в Куинс. Още си спомняше как Рафаел му подхвърляше пликове с животинска кръв и как той ги разкъсваше със зъби, сякаш самият бе животно. Това не беше от най-приятните му спомени. Предпочиташе никога повече да не вижда вампирчето. — Сега е ден. Как е възможно да си тук?

— Не съм. — Гласът на Рафаел беше мек като масло. — Аз съм проекция. Погледни. — Той протегна ръка, която мина през каменната стена до него. — Аз съм като дим. Нищо не мога да ти сторя. Естествено, и ти не можеш нищо да ми направиш.

— Нямам намерение да ти сторя нещо. — Саймън сложи бутилката на леглото си. — Само искам да знам какво правиш тук.

— Ти напусна Ню Йорк много внезапно, дневни вампире. Не знаеш ли, че от теб се очаква да информираш шефа на вампирите в района си, когато напускаш града?

— Шефът на вампирите? Тоест, теб? Мислех, че шефът на вампирите е друг…

— Камила още не се е върнала при нас — каза Рафаел, привидно спокойно. — Аз я замествам. Щеше да знаеш това, ако си беше направил труда да се запознаеш със законите на своя вид.

— Всъщност, не съм възнамерявал да напускам Ню Йорк. И не се обиждай, но не гледам на вас като на същества от моя вид.

— Dios 2 2 Боже! (исп.) — Бел.прев. ! — Рафаел притвори очи, сякаш за да прикрие веселостта си. — Ти си непоправим.

— Как успяваш да го кажеш?

— А не е ли очевидно?

— Имам предвид… — Гърлото на Саймън се сви. — Тази дума. Ти можеш да я казваш, а аз не мога… — Не мога да кажа „Боже“, помисли си той.

Рафаел вдигна клепачи, май му беше забавно.

— Годините — каза той. — И опитът. Вярата или нейната липса… в един момент започват да се припокриват. С времето и ти ще се научиш, новобранецо.

— Не ме наричай така.

— Но ти си си такъв. Ти си дете на нощта. Нали затова Валънтайн те плени и източи кръвта ти? Защо иначе да го прави с теб?

— Явно си доста добре информиран — каза Саймън. — Може би ти ще ми кажеш.

Рафаел присви очи.

— Носят се слухове, че си пил от кръвта на ловец на сенки и че оттам си получил тази дарба, тази способност да се показваш навън през деня. Вярно ли е?

Саймън настръхна.

— Това е смешно. Ако от кръвта на ловците на сенки вампирите получаваха способност да излизат на дневна светлина, досега всеки щеше да знае за това. Кръвта на нефилим щеше много да се търси. И щеше завинаги да се сложи край на мира между вампири и ловци на сенки. Така че по-добре, че не е вярно.