Касандра Клеър - Град от стъкло

По устните на Рафаел заигра лека усмивка.

— В известен смисъл е така. Като говорим за търсена стока, даваш ли си сметка, дневни вампире, че сега ти самият си ценен? Няма долноземец на тази земя, който да не иска да те притежава.

— Това включва ли и теб?

— Разбира се, че включва и мен.

— И какво ще стане, ако попадна в ръцете ти?

Рафаел сви мършавите си рамене.

— Може би аз самият не съм убеден, че способността да се броди навън през деня е чак такава благодат, за каквато я мислят другите вампири. Ние сме деца на нощта. Възможно е дори да ми се струваш не по-малко отвратителен, отколкото аз се струвам на хората.

— Така ли ме възприемаш?

— Може би. — Лицето на Рафаел беше безизразно. — Мисля, че ти си опасен за всички ни. Опасен за вида на вампирите, ако щеш. А ти няма вечно да стоиш в тази килия, дневни вампире. В един момент ще си тръгнеш оттук и отново ще се изправиш срещу света. Ще се изправиш срещу мен. Но мога да ти кажа едно. Заклевам се да не ти сторя нищо и да не се опитвам да те намеря, ако в замяна се закълнеш, че ще се покриеш, когато Олдъртри те пусне на свобода. Ако се закълнеш да отидеш толкова далече, че никой да не може да те намери, и никога да не се свързваш с хората, които те познават от живота ти като смъртен. Мисля, че това е справедливо предложение.

Саймън вече клатеше глава.

— Не мога да изоставя семейството си. Нито Клеъри.

Рафаел изсумтя.

— Те няма да са за дълго с теб. Сега ти си вампир.

— Но аз не желая да бъда вампир — рече Саймън.

— Погледни се, мрънкало такова — каза Рафаел. — Ти никога няма да се разболееш, няма да умреш и ще си останеш завинаги млад и силен. Никога няма да остарееш. За какво толкова се тръшкаш?

Вечно млад , помисли си Саймън. Звучеше добре, но наистина ли някой би искал да бъде вечно на шестнайсет? Друго си е да застинеш на двайсет и пет, но на шестнайсет? Да не би да е хубаво да не се видиш пораснал, да не разбереш как ще изглежда лицето ти, тялото ти? Да не говорим, че така погледнато, никога няма да можеш да влезеш в бар и да си поръчаш питие. И така цяла вечност.

— Освен това — добави Рафаел — на теб дори не ти се налага да се отказваш от слънцето.

Саймън нямаше никакво желание отново да подхваща тази тема.

— Чух другите да си говорят за теб в Дюмор — каза той. — Знам, че се измъкваш всяка неделя и отиваш да видиш семейството си. Обзалагам се, че те дори не знаят, че си вампир. Така че не ми казвай как трябвало да изоставя всички от досегашния си живот. Няма да го направя, нито пък смятам да те лъжа, че ще го направя.

Очите на Рафаел блеснаха.

— Няма значение какво си мисли семейството ми. Важното е какво мисля аз . Какво знам аз. Един истински вампир съзнава, че е мъртъв. Приел е смъртта си. А ти продължаваш да си въобразяваш, че си един от живите. Това е, което те прави опасен. Не можеш да приемеш, че вече не си жив.

Здрачаваше се, когато Клеъри затвори вратата на дома на Аматис зад себе си и пусна резето. Един дълъг миг тя постоя с притворени очи, облегната на вратата в сенчестия коридор. Чувстваше умора във всичките си стави, а краката я боляха ужасно.

— Клеъри? — Настойчивият глас на Аматис проряза тишината. — Ти ли си?

Клеъри не се помръдна, отпусната в успокояващия мрак на затворените си очи. Толкова й се искаше да си бъде у дома, че почти усещаше металическия въздух на бруклинските улици. Виждаше майка си, седнала на своя стол до прозореца, прашната, бледожълта светлина, струяща от отворените прозорци на апартамента и осветяваща платната й, докато рисува. Усети копнежа по родния дом като остра болка в сърцето.

— Клеъри. — Този път гласът се чу по-отблизо. Клеъри рязко отвори очи. Пред нея стоеше Аматис, с опъната назад посивяла коса и с ръце на кръста. — Брат ти е дошъл да те види. Чака те в кухнята.

— Джейс е тук? — Клеъри се мъчеше гневът и изненадата да не се изпишат по лицето й. Нямаше смисъл да показва яда си пред сестрата на Люк.

Аматис я гледаше с любопитство.

— Не трябваше ли да го пускам? Мислех, че искаш да го видиш.

— Не, няма проблем — каза Клеъри, като постигането на равнодушен тон и бе не по-малко трудно. — Просто съм уморена.

— Хм. — Аматис сякаш не й вярваше. — Е, ако имаш нужда от мен, аз съм горе. Трябва да подремна.

Клеъри нямаше представа за какво би и потрябвала Аматис, ала кимна и се затътри по коридора към кухнята, която бе изпълнена с ярка светлина. На масата имаше купа с плодове — портокали, ябълки и круши — и един самун хляб, масло и сирене, а до тях — чиния, в която имаше нещо като… сладки? Нима Аматис наистина бе направила сладки ?