Касандра Клеър - Град от стъкло

— Какво е то? — Тя се обърна още веднъж назад и го погледна. Слънцето беше високо в небето зад него и връхчетата на тъмната му коса проблясваха в златно.

Себастиян се ухили.

— Ще видиш.

Отдалечавайки се от Аликанте, от двете страни на пътя се виеха стени от зелени шубраци, които от време на време разкриваха невероятно красива гледка: леденосини езера, зелени долини, сиви планини, сребърни ленти на реките и вади сред цветни лехи. Клеъри се запита какво ли би било да живее на място като това. Неволно се почувства напрегната, почти незащитена, така, без удобството на високите сгради, които да я заобикалят.

Разбира се, и тук имаше сгради. Над дърветата току изникваше покривът на някоя голяма каменна къща. Това бяха вили, както й бе обяснил Себастиян (викайки в ухото й): извънградски имения на семействата на заможни ловци на сенки. Те напомняха на Клеъри за големите стари жилищни постройки по река Хъдсън, северен Манхатън, където навремето богатите нюйоркчани са прекарвали летата си.

Пътят под тях преминаваше от чакъл в пръст. Клеъри рязко бе изтръгната от унеса й, когато се изкачиха на върха на хълм и Себастиян опъна юздите на Уейфарър.

— Ето това — каза той.

Клеъри безмълвно се вторачи. „Това“ представляваше порутена грамада от овъглени, почернели камъни и само по контурите й можеше да се разпознае, че някога е била къща. Имаше някакъв комин, който все още се извисяваше към небето, и отломък от стена с изрязан в средата й прозорец без стъкла. Основите бяха обрасли с бурени, които се зеленееха сред чернилката.

— Не разбирам — каза тя. — Къде се намираме?

— Не се ли досещаш? — попита Себастиян. — Тук са живели майка ти и баща ти. На това място е роден брат ти. Това е вилата на семейство Феърчайлд.

Не за първи път в ума на Клеъри отекна гласът на Ходж. Валънтайн запали голям огън и изгори себе си, заедно с цялото си семейство, жена си и детето си. Превърна всичко в пепел. Камък върху камък не остана. Говори се, че мястото е прокълнато.

Без да продума, тя се смъкна от гърба на коня. Чу как Себастиян я повика, но къде с подтичване, къде с приплъзване, тя се носеше надолу по хълма. Земята, където някога се бе издигала къщата, бе изравнена. В краката й почернелите камъни, които някога са представлявали алея, бяха напукани. Сред бурените видя стълбище, което бе прекъснато на няколко стъпки от земята.

— Клеъри… — Себастиян я бе последвал сред бурените, но тя изобщо не го забелязваше. Само бавно се огледа наоколо. Изгорели, полумъртви дървета. Това, което може би някога е било сенчеста поляна, разстилаща се надолу по полегатия хълм. В далечината, точно над короните на дърветата, тя видя покрива на нещо, което вероятно е било съседна вила.

Слънцето се отразяваше в счупения прозорец на една оцеляла стена, която още се държеше изправена. Тя се покачи на една обрасла с бурени грамада от почернели камъни и пристъпи към руините. Видя очертанията на стаи, на коридори — дори един обгорен шкаф, почти запазен, катурнат настрани с потрошен порцелан, парчетата от който се смесваха с черната земя.

Някога това е била истинска къща, обитавана от живи, дишащи хора. Тук е живяла майка й, омъжила се е тук, родила е дете. А после Валънтайн е превърнал всичко в прах и пепел, като е оставил Джослин да си мисли, че синът й е мъртъв, и тя се е принудила да крие от дъщеря си истината за този свят… Чувство на остра тъга обзе Клеъри. На това място е бил погубен животът на не един човек. Тя прокара ръка по лицето си и почти се изненада, че е влажно. Беше плакала, без да го съзнава.

— Клеъри, съжалявам. Помислих си, че би искала да видиш това. — Беше Себастиян, ботушите му скърцаха по чакъла и вдигаха малки облаци прах. Изглеждаше объркан.

Тя се обърна към него.

— О, разбира се, че бих искала. Благодаря.

Изви се вятър. Разпиля кичури от тъмната му коса по лицето му. Той се усмихна печално.

— Сигурно е тежко да си мислиш за това, което се е случило тук, за Валънтайн, за майка ти. Тя е била изумително смела.

— Знам — каза Клеъри. — Била е. И продължава да бъде.

Той леко докосна лицето й.

— Ти също.

— Себастиян, ти нищо не знаеш за мен.

— Не е вярно. — Той посегна и с другата си ръка и хвана лицето й в шепите си. Докосването му беше нежно, почти въздушно. — Знам всичко за теб, Клеъри. За това, как си се борила с баща си за Бокала на смъртните, как си отишла в хотела, свърталище на вампирите, заради приятеля си. Изабел ми разказа някои неща, за други се носят слухове. И откакто за първи път… откакто за първи път чух името ти… исках да се запозная с теб. Знаех, че си нещо специално.