Касандра Клеър - Град от стъкло

Тя леко се засмя.

— Надявам се да не си се разочаровал много.

— Не — каза тихо той, като плъзна пръсти под брадичката й. — Ни най-малко. — Той повдигна лицето й към себе си. Тя бе твърде изненадана, за да реагира, дори когато той се наведе над нея и в последния момент тя разбра намеренията му. Инстинктивно затвори очи, когато устните му нежно докоснаха нейните, и тялото й премаля от допира им. Внезапно у нея се надигна копнеж да бъде сграбчена и целувана така, че да забрави всичко наоколо. Тя вдигна ръце, уви ги около врата му отчасти, за да се задържи да не падне, отчасти за да го притегли към себе си.

Косата му гъделичкаше пръстите й — не беше така копринена като на Джейс, но беше приятна и мека, а тя трябваше да престане да мисли за Джейс . Откъсна се от мисълта за него, когато пръстите на Себастиян погалиха бузите и очертанията на челюстта й. Докосването му беше нежно въпреки мазолите на пръстите му. Разбира се, и Джейс имаше същите мазоли; вероятно ги имаха и всички ловци на сенки…

Тя потисна мисълта за Джейс, или поне се опита, но без особен успех. Виждаше го дори и със затворени очи — виждаше острите скули и формата на лицето, което така и не успя да нарисува, независимо че образът му изгаряше мислите й; виждаше деликатните кости на ръцете му, изпъстрената с белези кожа на раменете му…

Копнежът, който се бе надигнал у нея, бързо се сви като ластик, пуснат след опъване. Тя се вцепени дори когато устните на Себастиян се притиснаха в нейните и ръцете му се сключиха на тила й. Тя се вцепени от вледеняващото усещане за грешка. Нещо се беше объркало, нещо много повече от безнадеждността на копнежа й към някого, когото не може да има. Това беше нещо друго: внезапен пристъп на ужас, сякаш бе направила решителна стъпка напред, за да политне внезапно в черна бездна.

Поемайки си шумно въздух, се отдръпна от Себастиян с такава сила, че залитна. Ако той не я бе задържал, със сигурност щеше да падне.

— Клеъри. — Погледът му бе замъглен, бузите му бяха пламнали. — Клеъри, какво има?

— Нищо. — Тя едва долови собствения си глас. — Нищо… просто, не бива… не съм готова за това…

— Много ли избързвам? Можем да намалим темпото… — Посегна към нея и тя неволно се отдръпна. Той бе изумен. — Няма да те нараня, Клеъри.

— Знам.

— Случило ли се е нещо? — Той вдигна ръка и отметна косата й, тя потисна порива си да се отдръпне пак. — Да не би Джейс…

— Джейс? — Знаеше ли той, че е мислила за Джейс, да не би да си е личало? От друга страна… — Джейс е мой брат . Как се сети за него? Какво искаш да кажеш?

— Просто си мислех… — Той поклати глава, по лицето му се редуваха болка и смущение. — Тогава може би някой друг те е наранил.

Ръката му още беше на бузата й. Тя внимателно, но твърдо я отстрани.

— Не. Няма такова нещо. Аз просто… — Тя се поколеба. — Не бива.

— Не бива? — Болката на лицето му изчезна и се замени с недоверие. — Клеъри, между нас се случи нещо. Знаеш, че е така. Още от първия миг, когато те видях…

— Себастиян, недей …

— Разбрах, че ти си тази, която цял живот съм чакал. Видях, че и ти почувства същото. Не ми казвай, че не е така.

Но не това бе почувствала тя. Тя се чувстваше като човек, който е обикалял из непознат град и изведнъж се е натъкнал на собствената си червеникавокафява къща. Изненадващо, но не точно приятно откритие, нещо като: Как е възможно това да е тук?

— Грешиш — каза тя.

Гневът, който се надигна в очите му — внезапен, мрачен, неприкрит, — я изненада. Той хвана и стисна до болка китките й.

— Не е вярно.

Тя се помъчи да се отскубне.

— Себастиян…

— Не е вярно. — Очите му станаха толкова черни, ме чак се сляха със зениците. Лицето му приличаше на бяла маска, вцепенено и неподвижно.

— Себастиян — каза тя колкото се може по-спокойно. — Причиняваш ми болка.

Той я пусна. Гърдите му бурно се надигаха и спускаха.

— Извинявай — каза той. — Извинявай. Помислих си…

Е, сгрешил си , искаше да каже Клеъри, но се въздържа. Нямаше желание отново да види онова негово лице.

— Трябва да се връщаме — рече вместо това тя. — Скоро ще мръкне.

Той кимна вдървено, сякаш не по-малко шокиран от избухването си. Обърна се и се запъти обратно към Уейфарър, който пасеше трева в дългата сянка на едно дърво. За миг Клеъри се поколеба, после го последва — ситуацията не предлагаше много възможности. Докато вървеше след него, тя тайничко погледна китките си — там, където я беше стискал, имаше червени отпечатъци от пръстите му, и което беше още по-странно, върховете на пръстите й бяха почернели, сякаш ги бе потопила в мастило.