Касандра Клеър - Град от стъкло

И после изчезнаха. Джейс се обърна и видя как последният от вълците мина покрай тях и продължи да бяга, за да настигне другите. Отново настъпи тишина, чуваха се само едва доловимите шумове от града в далечината.

Джейс пусна Клеъри, после отпусна и Джейхюъл .

— Добре ли си?

— Какво беше това? — прошепна тя. — Онези върколаци… те просто ни заобиколиха…

— Отиват в града. В Аликанте. — Той извади още една серафимска кама от колана си и й я подаде. — Ще ти трябва.

— Значи няма да ме оставиш тук?

— Няма смисъл. Никъде не е безопасно. Но… — Той се поколеба. — Ще внимаваш, нали?

— Обещавам — каза Клеъри. — Какво ще правим сега?

Джейс сведе поглед към Аликанте, който гореше под тях.

— Сега ще тичаме.

По принцип не беше лесно да вървиш редом с Джейс, но сега, когато той бягаше едва ли не с всичка сила, беше почти невъзможно. Клеъри имаше чувството, че той се опитва да забави крачка, за да може тя да го настига, но че това му струваше усилие.

Пътят водеше към подножието на един хълм и завиваше покрай високи, гъсто разположени дървета, създаващи илюзията за тунел. Когато Клеъри излезе от другата страна, тя се озова пред Северната порта. През рамката Клеъри видя какофония от дим и издигащи се пламъци. Джейс стоеше на входа и я чакаше. В една ръка държеше Джейхюъл, а в другата — още една серафимска кама, но дори общата им светлина се губеше на фона на ослепителния блясък на горящия зад него град.

— Стражите — каза задъхано тя, докато се изкачваше при него. — Защо ги няма?

— Поне единият от тях се намира в онези дървета. — Джейс кимна с брадичка в посоката, откъдето бяха дошли. — На парчета. Не, не гледай. — Той сведе поглед. — Държиш неправилно серафимската кама. Хвани я ето така. — Той й показа. — Трябва да й измислиш име. Мисля, че Касиъл е добра идея.

— Касиъл — повтори Клеъри и камата пламна в светлина.

Джейс я погледна делово.

— Иска ми се да бях имал време да те обуча за ситуация като тази. По правило никой така неопитен като теб не би трябвало да може да използва серафимската кама. Това преди ме изненадваше, но сега, след като знаем какво е направил Валънтайн…

На Клеъри никак не й се искаше да говорят за това, какво е направил Валънтайн.

— Или може би просто си се боял, че ако ме обучиш, ще стана по-добра от теб — рече тя.

По ъгълчетата на устата му трепна нещо като усмивка.

— Каквото и да се случи, Клеъри — каза той, като я гледаше на светлината на Джейхюъл, — не се отделяй от мен. Разбра ли? — Той задържа погледа й, очите му настояваха за обещание.

По някаква причина споменът за това, как я бе целувал на тревата в имението на Уейланд, изникна в съзнанието й. Сякаш бяха минали милиони години оттогава. Сякаш се беше случило на някой друг.

— Няма да се отделям от теб.

— Добре. — Той отмести поглед от нея. — Да вървим.

Те бавно минаха през портата, един до друг. Когато влязоха в града, тя като че ли за първи път усети шума на битката — вълна от шум, състояща се от човешки писъци и нечовешки вой, шумовете на разбиващо се стъкло и пращене на огън. Тези шумове накараха кръвта да забучи в ушите й.

Площадът отвъд портата беше пуст. Тук-там по паважа лежаха разкривени фигури. Клеъри се мъчеше да не гледа много-много към тях. Учуди се, че дори от разстояние, без да се приближаваш, можеш да познаеш, че някой е умрял. Мъртвите тела се различаваха от тези, които бяха в безсъзнание; имаш чувството, че нещо ги е напуснало, че някаква жизненоважна искра липсва.

Джейс я подканяше да побързат с прекосяването на площада — според Клеъри, може би защото беше отворено, незащитено пространство — и се спуснаха по една от улиците излизащи от него. Тук разрушенията бяха повече. Витрините на магазините бяха разбити, а съдържанието им пръснато из цялата улица. И тук из въздуха се носеше някаква миризма — гранясала, тръпчива смрад на смет. Клеъри познаваше тази миризма. Това беше миризмата на демони.

— Оттук — изсъска Джейс и тръгнаха един след друг по една по-тясна улица. На най-горния етаж на една от къщите, редящи се покрай улицата, гореше огън, макар че сградите и от двете й страни не изглеждаше да са засегнати. Това по странен начин напомни на Клеъри за едни снимки, които беше виждала на бомбардировките в Лондон, където от небето като дъжд се сипеха отломъци.

Тя вдигна поглед и видя, че крепостта над града бе обвита във фуния от черен пушек.

— Гард.

— Казах ти, че ще ги евакуират… — Джейс млъкна, когато излязоха от тясната улица на друга, по-широка. Тук на паважа лежаха множество тела. Някои бяха малки. Деца. Джейс хукна напред, Клеъри го последва още по-объркана. Бяха три, забеляза тя, когато се приближиха — никое от тях, помисли си с облекчение и в същото време с чувство на вина, не беше на възрастта на Макс. До тях имаше труп на възрастен мъж, ръцете му още бяха разперени, сякаш бе защитавал децата със собственото си тяло.