Касандра Клеър - Град от стъкло

Гласът беше на Клеъри. Би го познал навсякъде. Питаше се дали сега мозъкът му не извиква някаква представа, напомняне за нещо, което е обичал в живота си и което да го придружи, докато трае процесът на смъртта.

— Саймън, глупако! Тук съм! На прозореца!

Саймън скочи на крака. Съмняваше се мозъкът му да е извикал това. През сгъстяващия се дим той видя нещо бяло да се движи пред решетката на прозореца. Когато се приближи, белите неща се оказаха ръце, хванали пръчките на решетката. Той се покачи на леглото и надвика шума на огъня.

— Клеъри?

— О, слава Богу. — Една от ръцете се протегна и го хвана за рамото. — Дойдохме да те измъкнем оттук.

— Как? — настоя Саймън не без основание, но се чу звук от боричкане и ръцете на Клеъри изчезнаха, а след миг на тяхно място се появиха друг чифт ръце. Тези ръце бяха по-големи, безспорно мъжки, с изпъкнали кокалчета и изящни пръсти на пианист.

— Дръпни се. — Гласът на Джейс беше спокоен, решителен, все едно си говореха на някое парти, а не през решетката на бързо опожаряващия се затвор. — Да не искаш да те бутна.

Без да протестира, Саймън се подчини и се дръпна назад. Джейс стисна здраво решетката, кокалчетата му заплашително побеляха. Чу се оглушителен трясък и квадратната решетка се освободи от камъка, в който беше застопорена, и издрънча на пода до леглото. Дъжд от каменен прах се посипа като задушлив бял облак.

В празния квадрат на прозореца се появи лицето на Джейс.

— Саймън. ЕЛА. — Той протегна ръце надолу.

Саймън пое ръцете на Джейс. Усети, че го теглят нагоре, после го поеха на ръба на прозореца, а той се провря през тесния квадрат като змия, провираща се през тунел. Миг по-късно лежеше на влажната трева и гледаше втренчено скупчените разтревожени лица над себе си. Джейс, Клеъри и Алек. Всички те бяха свели загрижен поглед към него.

— Приличаш на изваден от боклука, вампире — рече Джейс. — Какво е станало с ръцете ти?

Саймън се надигна и седна. Раните по ръцете му бяха завехнали, но на местата, където бе държал решетките на килията си, още бяха черни. Преди да успее да отговори, Клеъри го сграбчи във внезапна, буйна прегръдка.

— Саймън — хлипаше тя. — Не мога да повярвам. Нямах дори представа, че си тук. До снощи си мислех, че си в Ню Йорк…

— Ами — каза Саймън — и аз не знаех, че си тук. — Той погледна гневно Джейс над рамото й. — Всъщност, беше ми казано, че не си.

— Никога не съм казвал това — отбеляза Джейс. — Само не те поправих, когато ти, сещаш се, когато изказа грешно предположение. Пък и току-що те спасих от това, жив да изгориш, така че нямаш право да се пенявиш толкова.

Да изгори жив. Саймън се отдръпна от Клеъри и се огледа наоколо. Намираха се в квадратна градина, оградена от двете страни с крепостни стени, а от другите две — с избуяли дървета. Дърветата се разделяха на мястото, където една чакълеста пътека водеше надолу по хълма към града — тя бе обточена с факли с магическа светлина, но само някои от тях горяха, а светлината им беше бледа и блуждаеща. Той вдигна поглед към Гард. Оттук погледнато, трудно можеше да се каже, че има пожар — по небето се стелеше черен дим, а светлината в няколкото прозореца беше сякаш необикновено ярка, само че каменните стени скриваха тайнствения им източник.

— Самюъл — рече той. — Трябва да измъкнем Самюъл.

Клеъри изглеждаше объркана.

— Кого?

— Не бях сам долу. Самюъл — той беше в съседната килия.

— Купчината вехтории, които видях през прозореца? — попита Джейс.

— Да. Малко е странен, но е добро момче. Не можем да го оставим долу. — Саймън се олюля на краката си. — Самюъл? Самюъл!

Никой не отговори. Саймън се спусна към ниския зарешетен прозорец, намиращ се до този, от който току-що бе изпълзял. През решетката той виждаше само кълбящ се дим.

— Самюъл! Там ли си?

Нещо помръдна в пушека, нещо прегърбено и мрачно. Гласът на Самюъл се издигна дрезгаво в дима.

— Остави ме! Върви си!

— Самюъл! Там долу ще умреш. — Саймън дръпна решетката. Нищо не стана.

— Не! Остави ме! Искам да остана тук!

Саймън се огледа отчаяно и видя Джейс до себе си.

— Дръпни се — заповяда Джейс и когато Саймън се отдръпна, той замахна с обутия си в ботуш крак. Стовари го върху решетката, която шумно се изтръгна от стената и тупна в килията на Самюъл. Самюъл нададе дрезгав вик.

— Самюъл! Добре ли си? — Пред очите на Саймън изникна образът на Самюъл с разбита от решетката глава.

Гласът на Самюъл се издигна до писък.