Касандра Клеър - Град от стъкло

— Не точно от Валънтайн — каза Ходж, като погледна Саймън, може би за първи път, откакто го бяха измъкнали от килията. В този поглед имаше нещо, което изненада Клеъри — нещо, подобно на привързаност. — А от собствената ми слабост пред волята на Валънтайн. Знаех си, че някой ден той ще се върне. Знаех, че ще се опита да вземе властта и да ръководи Клейва. И знаех какво ще ми предложи. Освобождение от проклятието. Живот. Място в този свят. Щях отново да бъда ловец на сенки, в света на Валънтайн. В този свят това никога нямаше да бъде възможно. — В гласа му имаше истински копнеж, който звучеше болезнено. — И знаех, че когато ми предложи всичко това, нямаше да имам силата да му откажа.

— И ето какъв живот живееш сега — заяде се Джейс. — Гниеш в килиите на Гард. Заслужаваше ли си да ни предадеш за такова нещо?

— Знаеш отговора — Ходж звучеше изтощено. — Валънтайн ме освободи от проклятието. Той се бе заклел да го направи и го направи. Мислех, че ще ме въведе обратно в Кръга и в това, което е останало от него. Но не го направи. Дори той не ме искаше. Разбрах, че в неговия нов свят няма място за мен. И знаех, че съм предал всичко, което имах, за една лъжа. — Той сведе поглед към сключените си мърляви ръце. — Само едно нещо ми беше останало… една възможност да придам на живота си смисъл. След като научих, че Валънтайн е убил Мълчаливите братя и се е сдобил с Меча на смъртните, знаех, че ще започне да търси Огледалото на смъртните. Знаех, че му трябват и трите реликви. Знаех също и че Огледалото на смъртните е тук, в Идрис.

— Почакай. — Алек вдигна ръка. — Огледалото на смъртните? Искаш да кажеш, че знаеш къде е? И у кого?

— У никого — рече Ходж. — Никой не може да притежава Огледалото на смъртните. Нито нефилим, нито долноземец.

— Ти наистина си превъртял там долу, нали? — каза Джейс, като кимна с брадичка към горящия прозорец на затвора.

— Джейс! — Клеъри гледаше притеснено към Гард, чийто покрив бе увенчан с корона от червено-златисти пламъци. — Огънят се разраства. Трябва да се махаме оттук. Можем да говорим долу в града…

— Петнайсет години бях заключен в Института — продължи Ходж, сякаш Клеъри не беше казала нищо. — Дори не можех да подам ръката си навън. Цялото време прекарвах в библиотеката, търсейки начини да се освободя от проклятието на Клейва, тегнещо върху мен. Научих, че само Реликвите на смъртните могат да го отменят. Четях книга след книга, разказващи истории из митологията за ангела, за това, как е излязъл от езерото, държейки реликвите на смъртните, и как ги е предал на Джонатан Ловеца на сенки, първия нефилим, както и за това, че те са три: Бокал, Меч и Огледало…

— Знаем всичко това — прекъсна го нервно Джейс. — Ти си ни научил на него.

— Мислите си, че знаете всичко, ала не е така. Докато четях най-различни варианти на историята и неизменно се връщах все на същата илюстрация, онази картина — всички сте я виждали — как ангелът излиза от езерото с Меча в едната ръка и с Бокала в другата, все не можех да разбера защо го няма нарисувано Огледалото. После разбрах. Огледалото е самото езеро. Самото езеро е Огледалото. Двете са едно и също.

Джейс бавно отпусна ножа.

— Езерото Лин?

Клеъри си спомни за езерото, как я беше отразило като огледало и как при удара водата сякаш се разцепи на хиляди парчета.

— Аз паднах в езерото, когато за първи път дойдох тук. Има нещо в него. Люк каза, че то има странни свойства и че феите го наричат Огледалото на сънищата.

— Именно — потвърди нетърпеливо Ходж. — И аз установих, че Клейвът не знае това, че това сведение се е изгубило във времето. Дори Валънтайн не знаеше…

Той бе прекъснат от оглушителен трясък, звук от срутване на кула в другия край на Гард. Той бе последван от лумване на фойерверки от червени и трепкащи искри.

— Джейс — каза Алек, като вдигна тревожно глава. — Джейс, трябва да се махаме оттук. Ставай — каза той на Ходж, като го дръпна нагоре за ръката. — Трябва да кажеш на Клейва това, което току-що каза на нас.

Ходж се изправи на крака, олюлявайки се. Какво ли е, помисли си Клеъри в пристъп на неочаквана жал, да изживееш живота си, срамувайки се не само то това, което си направил, но и от това, което правиш и което знаеш, че ще направиш отново? Ходж отдавна се беше предал в опитите си да живее по-добър или поне по-различен живот; всичко, което е искал, е да не се страхува, но всъщност през цялото време е живял в страх.

— Хайде! — каза Алек, без да пуска ръката на Ходж, и го бутна напред. Но Джейс застана пред тях и им препречи пътя.