Касандра Клеър - Град от стъкло

— Трябва да полегнеш, Клеъри — каза той.

— Не — прошепна тя. — Искам да видя какво става…

Тя млъкна. Той се беше втренчил покрай нея, след Джейс, и изглеждаше поразен. Тя се вкопчи в колоната и се повдигна на пръсти, мъчейки се да погледне над множеството…

Там бяха семейство Лайтууд: Мерис, прегърнала Изабел, която ридаеше, и Робърт Лайтууд, седнал на земята и държащ нещо в ръце… не, някого , и Клеъри си спомни как за първи път бе видяла Макс в Института, легнал отпуснат и заспал на дивана, с килнати настрани очила и просната на пода ръка. Той може да заспива навсякъде , беше казал Джейс и макар да изглеждаше заспал в скута на баща си, Клеъри знаеше, че не е.

Алек беше коленичил, хванал едната ръка на Макс, но Джейс бе замръзнал на мястото си, стоеше неподвижен, сякаш бе загубил нещо, като че ли не знаеше къде е и какво става тук. На Клеъри горещо й се прииска да хукне към него и да го прегърне, но изражението по лицето на Саймън й казваше да не го прави, както и споменът за къщата в имението и ръцете на Джейс около нея. Тя беше последният човек на земята, който някога би могъл да му даде утеха.

— Клеъри — каза Саймън, но тя се беше отскубнала от него, независимо от замайването и болката в главата си. Тя тичаше към вратата на залата и я отвори със замах, излезе на стълбите и застана там, вдишвайки студения въздух. В далечината хоризонтът беше пламнал в червен огън, звездите избледняваха, стопявайки се в изсветляващото небе. Нощта си бе отишла. Настъпваше изгревът.

Клеъри се събуди със стон. Беше сънувала окървавени ангели, чаршафите й се бяха увили около нея като стегната спирала. Беше тъмно и задушно в стаята за гости на Аматис и усещането бе, като да си заключен в кафез. Тя посегна и дръпна завесите встрани. Денят нахлу вътре. Тя се намръщи и отново ги спусна. Ловците на сенки изгаряха своите мъртви, а в западната част на града след демоничното нападение небето продължаваше да е покрито с дим.

Гледката през прозореца накара Клеъри да се чувства зле, затова остави завесите спуснати. В мрака на помещението тя затвори очи, като се опитваше да си припомни съня. В него имаше ангели, а картината на руната, която й бе показал Итуриел, трепкаше все повече и повече в съзнанието й, подобно на мигащ сигнал ПРЕМИНИ. Руната беше проста, обикновена като стегнат възел, но колкото и да се мъчеше да я разчете, не успяваше, не можеше да разбере какво означава. Единственото, което схващаше, бе, че й се вижда някак непълна, сякаш този, който е създавал плетеницата, не я е завършил съвсем.

Това не са първите картини, които съм ти показвал , беше казал Итуриел. Тя си спомни за другите си сънища: за Саймън с прогорените по ръцете му кръстове, Джейс с крилете, езерата с пропукан лед, които приличаха на огледални стъкла. И тези сънища ли й е пратил ангелът?

Тя въздъхна и седна в леглото. Сънищата може и да бяха лоши, но и картините на реалността, които се редяха в главата й, не бяха по-хубави.

Изабел, ридаеща на пода в Залата на Съглашението и скубеща така силно черната си коса, че Клеъри се бе разтревожила да не я оскубе съвсем. Мерис, крещяща на Джия Пенхалоу, че момчето, което е прибрала в дома си, е направило това, че ако техният братовчед е толкова приближен на Валънтайн, то какво остава за тях? Алек се опитваше да успокои майка си, като молеше Джейс да му помогне, ала Джейс просто не помръдваше, докато слънцето не се извиси над Аликанте и не проникна през тавана на залата.

— Съмва се — бе казал Люк, който изглеждаше по-уморен, отколкото някога го беше виждала Клеъри. — Време е да приберем телата. — И той разпрати патрули да съберат мъртвите ловци на сенки и ликантропи, проснати по улиците, и да ги донесат на площада пред залата, на същия онзи площад, който Клеъри бе пресякла със Себастиян, когато бе отбелязала, че залата прилича на църква. Тогава това място й изглеждаше прекрасно, обточено с цветни кашпи и ярко боядисани магазини. А сега беше пълно с трупове.

И този на Макс беше тук. При мисълта за момченцето, което така разпалено говореше за манга, стомахът й се сви. Беше му обещала да му донесе Забранената планета, но сега това вече никога нямаше да се случи. Трябваше да му купя книжките , мислеше си тя. Каквито книжки си поиска. Не че това щеше да има значение.

Не мисли за това. Клеъри отметна чаршафа си и се изправи. Взе си душ, след което се облече с джинсите и пуловера, с които беше, когато пристигна от Ню Йорк. Преди да си облече пуловера, притисна лице в дрехата с надеждата да улови полъха на Бруклин или мириса на перилен препарат — нещо да й напомни за дома, — но той беше изпран и миришеше на лимонов сапун. Тя въздъхна отново и се отправи надолу по стълбите.