Касандра Клеър - Град от стъкло

Тя и сега успя да се сдържи да се разприказва, когато се чу силно почукване на вратата. Клеъри се намръщи и сложи огризката на ябълката си на масата.

— Аз ще отворя.

През отворената врата нахлу студен, свеж въздух. На стълбите отпред стоеше Ейлийн Пенхалоу, облечена в лилаво копринено яке, което почти беше в тон с кръговете под очите й.

— Трябва да говоря с теб — каза без предисловие тя.

Изненадана, Клеъри само кимна и задържа вратата отворена.

— Добре. Влизай.

— Благодаря. — Ейлийн мина безцеремонно покрай нея и влезе във всекидневната. Когато видя седналия на дивана Саймън, тя се вцепени и зяпна от учудване. — Това да не е…

— Вампирът ли? — ухили се Саймън. Тънките, но нечовешки острите му резци се открояваха на долната му устна, когато се ухилваше така. Клеъри би предпочела да не го бе направил.

Ейлийн се обърна към Клеъри.

— Може ли да поговорим насаме?

— Не — рече Клеъри и седна на дивана до Саймън. — Каквото и да имаш да ми кажеш, можеш да го кажеш и на двама ни.

Ейлийн прехапа устни.

— Добре. Виж, има нещо, което искам да кажа на Алек, Изабел и Джейс, но нямам представа къде да ги намеря точно сега.

Клеъри въздъхна.

— Използваха някои връзки и се нанесоха в една празна къща. Собствениците са се преместили в провинцията.

Ейлийн кимна. След нападенията много хора напускаха Идрис. Повечето бяха останали — повече, отколкото Клеъри бе очаквала, — но мнозина опаковаха нещата си и заминаха, оставяйки къщите си празни.

— Те са добре, ако това искаш да знаеш. Виж, и аз не съм ги виждала от битката насам. Мога да им пратя по Люк писмо, ако искаш…

— Не знам. — Ейлийн дъвчеше долната си устна. — Родителите ми са съобщили на лелята на Себастиян в Париж какви ги е свършил. Тя наистина е разстроена.

— Както и е нормално да бъде човек, чийто племенник се е превърнал в зъл гений — рече Саймън.

Ейлийн му хвърли мрачен поглед.

— Тя каза, че това съвсем не било типично за него, че сигурно е станала грешка. Всъщност, тя ми прати някои негови снимки. — Ейлийн бръкна в джоба си и извади няколко леко намачкани снимки, като ги подаде на Клеъри. — Погледни.

Клеъри ги разгледа. На снимките се виждаше усмихнато тъмнокосо момче, красиво посвоему, с дяволита усмивка и малко големичък нос. Приличаше на онзи тип момчета, с които е забавно да се общува. И в същото време нямаше нищо общо със Себастиян.

— Това ли е братовчед ти?

— Това е Себастиян Верлак. Което означава…

— Че момчето, което беше тук и което се представи като Себастиян, е съвсем друг човек? — Клеъри прехвърляше снимките с нарастващо безпокойство.

— Мислех… — Устните на Ейлийн отново трепнаха. — Мислех, че ако семейство Лайтууд разберат, че Себастиян — или което момче е там — не е всъщност нашият братовчед може би ще ми простят. Ще ни простят.

— Убедена съм, че ще го направят. — Клеъри се опита да придаде максимална мекота на гласа си. — Но тази история не приключва с това. От Клейва ще трябва да разберат, че Себастиян не е просто някакво заблудено дете на ловец на сенки. Валънтайн преднамерено го е изпратил тук като шпионин.

— Просто той беше така убедителен — рече Ейлийн. — Знаеше неща, които знае само семейството ми. Знаеше факти от детството ни…

— Което навежда на мисълта — каза Саймън — какво е станало с истинския Себастиян. Твоят братовчед. Изглежда е напуснал Париж, тръгнал е към Идрис, но не е пристигнал. При това положение какво следва да се е случило с него?

Клеъри отговори.

— Отново Валънтайн. Сигурно е планирал всичко, като е знаел къде се кани да отиде Себастиян и как да го отклони от пътя му. И ако е постъпил така със Себастиян…

— Тогава може да има и други — рече Ейлийн. — Трябва да кажеш на Клейва. Кажи на Лушън Греймарк. — Тя улови смаяния поглед на Клеъри. — Хората го слушат. Така казаха родителите ми.

— А защо и ти не дойдеш в залата с нас — предложи Саймън. — Кажи им сама.

Ейлийн поклати глава.

— Не мога да погледна семейство Лайтууд. Особено Изабел. Тя ми спаси живота, а аз… аз просто избягах. Не можех да се спра. Просто бягах.

— Не си била на себе си. Вината не е твоя.

Ейлийн погледна нерешително.

— А сега и брат й… — Тя млъкна, като отново прехапа устни. — Има и друго. Виж, има нещо, което искам да ти кажа, Клеъри.

— Да ми кажеш? — Клеъри се обърка.

— Да. — Ейлийн си пое дълбоко въздух. — Виж, това, което видя тогава, когато ни завари с Джейс, не беше нищо. Аз целувах него. Беше… опит. Не беше наистина.