Касандра Клеър - Град от стъкло

— Тя не е казала за това на родителите си, така ли? — посочи снимките Люк.

— Мисля, че още не е — рече Клеъри. — Предполагам, че е дошла направо при мен. Помоли ме да кажа на теб. Каза, че сред хората думата ти се чува.

— Може би само сред някои. — Люк погледна гневно назад към мъжа с превръзката на лицето. — Всъщност, тъкмо разговарях с Патрик Пенхалоу. Валънтайн му е бил добър приятел в миналото и е възможно да е продължил да следи семейството му през годините. Ти нали каза, че според Ходж тук навсякъде има шпиони на Валънтайн. — Той подаде обратно снимките на Клеъри. — За съжаление, днес семейство Лайтууд няма да участват в Съвета. Тази сутрин беше погребението на Макс. Предпочитат да прекарат деня на гробището.

При вида на лицето на Клеъри той допълни:

— Била е малка церемония, Клеъри. Само семейството.

Но аз съм от семейството на Джейс , обади се един слаб недоволен глас в главата й. Но имаше и друг глас, по-силен, който я изненада с горчивината си. Но той ти каза, че това, да бъде покрай теб, го кара бавно да умира. Наистина ли мислиш, че се нуждае от теб точно сега, на погребението на Макс?

— Тогава можеш да им кажеш довечера — рече Клеъри. — Искам да кажа… мисля, че това ще ги зарадва. Който и да е Себастиян, той реално не е роднина на техните приятели.

— Повече ще се зарадват, ако разберем къде е — промърмори Люк. — Или кои са другите шпиони на Валънтайн тук. Сигурно има поне една дузина от тях, замесени в случая със свалянето на защитите. Това е могло да стане само от вътрешната част на града.

— Ходж каза, че Валънтайн е намерил начин как да го направи — рече Саймън. — Той каза, че за свалянето на защитите била необходима демонична кръв, но че нямало начин да се вкарат демони в града. Валънтайн обаче бил измислил начин.

— Някой е нарисувал руна с демонична кръв на върха на кулите — каза Люк с въздишка, — така че очевидно Ходж е бил прав. За жалост, Клейвът винаги се е предоверявал на своите защити. Но дори и най-трудната задача си има своето решение.

— Това ми напомня за измамната сигурност, която си мислиш, че си си осигурил в компютърните игри — рече Саймън. — Тъкмо защитиш крепостта си със Заклинанието на абсолютната непобедимост, и се появи някой, който за нула време измисля как да я разруши.

— Саймън — рече Клеъри. — Млъквай.

— Той не е много далеч от истината — рече Люк. — Само дето не знаем как са внесли демонична кръв в града, без първо да са свалили защитите. — Той сви рамене. — В момента това е най-малкият ни проблем. Защитите отново са вдигнати, само че ние вече знаем, че не са толкова несломими. Валънтайн може да се върне всеки момент с още по-голяма армия и се съмнявам, че този път ще можем да се преборим с него. Няма толкова нефилими, а онези, които са тук, са тотално деморализирани.

— Ами долноземците? — попита Клеъри. — Ти каза на консула, че Клейвът трябва да се бие заедно с долноземците.

— Аз мога да го повтарям на Малачи и Олдъртри до посиняване, но това не означава, че те ще ме послушат — каза уморено Люк. — Единствената причина да ме търпят тук е заради това, че от Клейва ме искат за консултант. А те ме искат само защото моята глутница спаси живота на доста от тях. Това обаче не означава, че искат други долноземци в Идрис…

Някой изпищя.

Аматис стоеше неподвижна, с ръка на устата, втренчена в другия край на залата. На входа стоеше мъж, обрамчен от блясъка на слънчевата светлина, идваща отвън. Преди да пристъпи напред в залата, той представляваше само един силует, но после Клеъри видя лицето му.

Валънтайн.

По някаква причина първото нещо, което Клеъри забеляза, беше гладко избръснатото му лице. Това го правеше да изглежда по-млад, да прилича повече на ядосаното момче от спомените, които Итуриел й бе показал. Вместо бойното облекло той бе облякъл елегантен пепитен костюм с вратовръзка. Не беше въоръжен. Приличаше на най-обикновен минувач по улиците на Манхатън. Можеше да бъде баща на всекиго.

Той не погледна към Клеъри, дори не показа, че е забелязал присъствието й. Докато минаваше по тясната пътека между пейките, очите му бяха приковани върху Люк.

Как е могъл да дойде тук ей така, без оръжие? — запита се Клеъри и миг по-късно си отговори. Инквизитор Олдъртри изръмжа като ранена мечка, отскубна се от Малачи, който се опита да го задържи, запрепъва се по стълбите на подиума и се хвърли към Валънтайн.

Той мина през тялото на Валънтайн, както нож разрязва хартия. Валънтайн се обърна да погледне Олдъртри с невъзмутимо изражение, когато инквизиторът си преплете краката, блъсна се в една колона и загубил равновесие, се строполи на земята. Консулът се спусна да му помогне да се изправи — по лицето му бе изписано едва прикрито отвращение и Клеъри се питаше дали то бе адресирано към Валънтайн, или към Олдъртри заради глупашкото му изпълнение.