Касандра Клеър - Град от стъкло

Погледът му обходи залата, сякаш наистина очакваше отговор. Такъв не последва, само море от втренчени лица.

— Валънтайн — гласът на Люк, макар и тих, проряза тишината. — Не виждаш ли какво си направил? Съглашението, което толкова презираш, не прави долноземците равни на нефилимите. То не прави получовеците част от Съвета. Цялата стара ненавист далеч не е забравена. Просто трябваше да разчиташ на тази омраза, но ти не го направи, не можа да го направиш, и сега ни даваш единственото нещо, което все още може да ни обедини. — Очите му се впиха в тези на Валънтайн. — Общ враг.

Бледото лице на Валънтайн пламна в руменина.

— Аз не съм враг. Не и на нефилимите. Ти си такъв. Ти се опита да ги въвлечеш в безнадеждна битка. Да не мислиш, че демоните, които видяхте, са единствените, с които разполагам? Мога да призова много повече.

— Ние също сме много повече — каза Люк. — Както нефилими, така и долноземци.

— Долноземци — каза презрително Валънтайн. — Те ще се разбягат при първата по-сериозна опасност. Нефилимите са родени да бъдат воини, да защитават този свят, но светът мрази твоя вид. Неслучайно среброто ви гори, а дневната светлина унищожава Децата на нощта.

— Мен не ме изгаря — каза Саймън с твърд и ясен глас, независимо от това, че Клеъри го стисна за ръката. — Ето ме, стоя на дневна светлина…

Но Валънтайн само се изсмя.

— Видях те как се давиш при споменаването на Божието име, вампире — каза той. — А относно това, че стоиш на дневна светлина… — Той млъкна и се ухили. — Може би, защото си неестествен. Странно същество. Но пак си оставаш чудовище.

Чудовище. Клеъри си спомни как Валънтайн беше казал на кораба: Майка ти ме обвини, че съм превърнал първото й дете в чудовище. Изостави ме, за да не мога да направя същото и с второто.

Джейс. При мисълта за името му, усети остра болка. След всичко, което е направил, Валънтайн стои тук и ни говори за чудовища…

— Единственото чудовище тук си ти! — каза въпреки решението си да мълчи. — Видях Итуриел — продължи тя, когато той се обърна и я погледна с изненада. — Знам всичко…

— Съмнявам се — рече Валънтайн. — Ако знаеше, щеше да си държиш устата затворена. Ако не заради себе си, поне заради брат си.

Как смееш да ми говориш за Джейс! — искаше да изкрещи Клеъри, но вместо нея се чу друг глас, хладен, неочаквано познат, безстрашен и злъчен.

— А какво ще кажеш за моя брат? — Аматис се приближи до подножието на подиума и вдигна поглед към Валънтайн. Люк се втренчи смаяно в нея и с глава й даде знак да мълчи, но тя не му обърна внимание.

Валънтайн се намръщи.

— Какво за Лушън?

Въпросът на Аматис, както се стори на Клеъри, го обърка. Или се дължеше на това, че тя бе пристъпила напред и го предизвикваше. Още преди години той я бе отписал като слаба, неспособна да се конфронтира. Валънтайн никак не обичаше изненадите.

— Ти ми каза, че той вече не ми е брат — рече Аматис. — Раздели ни със Стивън. Съсипа семейството ми. Твърдиш, че не си враг на нефилимите, а всъщност ги изправяш един срещу друг, семейство срещу семейство, разбивайки живота на хората без всякакви угризения. Казваш, че мразиш Клейва, но ти си този, който го докара до това положение — жалък и параноичен. Ние си вярвахме един на друг, ние, нефилимите. Ти промени това. За което никога няма да ти простя. — Гласът й трепна. — А също и че ме накара да повярвам, че Лушън вече не е мой брат. Няма да ти го простя. Както няма да простя и на себе си, че те послушах.

— Аматис… — Люк пристъпи напред, но сестра му го прекъсна, вдигайки ръка. В очите й блестяха сълзи, но гърбът й беше изправен, а гласът — твърд и непоколебим.

— Някога ние всички бяхме готови да те послушаме, Валънтайн — каза тя. — И всички го правехме по собствена воля. Но край. Край. Беше дотук. Има ли някой, който да не е съгласен с мен?

Клеъри завъртя глава и огледа събралите се ловци на сенки. Те й приличаха на груба скица с бели, неясни лица. Тя видя Патрик Пенхалоу, челюстта му беше стисната, и инквизитора, който трепереше като фиданка на силен вятър. И Малачи, чието мрачно, лъщящо лице беше странно непроницаемо.

Никой не каза и дума.

Ако Клеъри бе очаквала Валънтайн да се ядоса на това мълчание от страна на нефилимите, които се бе надявал да ръководи, щеше да се разочарова. Като се изключи трепването на челюстта, той бе останал невъзмутим. Сякаш бе очаквал този отговор. Сякаш го бе планирал.

— Много добре — каза той. — Ако не се вслушате в гласа на разума, ще трябва да използвам сила. Вече ви показах, че мога да сваля защитите на града. Виждам, че отново сте ги изградили, но това няма никакво значение; много лесно мога отново да ги унищожа. Или ще приемете условията ми, или ще се изправите срещу всички демони, които съм в състояние да призова с Меча на смъртните. Ще им наредя да не проявяват милост към никого от вас, било то мъж, жена или дете. Решението е ваше.