Касандра Клеър - Град от стъкло

Из залата се понесе шепот; Люк гледаше невярващо.

— Ти ще съсипеш собствения си вид, Валънтайн, така ли?

— Понякога се налага да пожертваш болните растения, за да спасиш цялата градина — каза Валънтайн. — Но ако всички са болни… — Той се обърна към ужасеното множество. — Решението е ваше — повтори той. — У мен е Бокалът на смъртните. Ако трябва, ще създам нов свят от ловци на сенки, моделирани и обучени от мен. Аз обаче ще ви дам още една възможност. Ако Клейвът ми повери силите на Съвета и приеме безпрекословно властта и управлението ми, аз няма да вдигам ръка срещу вас. Всички ловци на сенки ще ми се закълнат във вярност и ще скрепят клетвата си с пергаментна руна на лоялността си към мен. Това са моите условия.

Настъпи тишина. Аматис бе сложила ръка на устата си; останалата част от множеството започна да се размазва пред очите на Клеъри. Не могат да отстъпят пред условията му , помисли си тя. Не могат. Но какъв избор имаха? Какъв избор имаше всеки един от тях? Хванати са в капана на Валънтайн , мислеше си мрачно тя, точно както и ние с Джейс сме в капан, заложен ни от него. Всички сме свързани с него посредством кръвта си.

След миг, който обаче се стори на Клеъри като цяла вечност, някакъв тънък гласец проряза тишината — високият, тънък гласец на инквизитора.

— Власт и управление? — извика той. — Твое управление?

— Олдъртри… — Консулът понечи да го спре, но инквизиторът беше твърде бърз. Той се отскубна от него и се спусна към подиума.

Той изквича нещо, някакви объркани думи, сякаш си бе загубил ума, очите му се извъртяха така, че се виждаше само бялото. Той бутна Аматис встрани и се запрепъва нагоре по стълбите към подиума, където стоеше Валънтайн.

— Аз съм инквизиторът, инквизиторът ! — извика той. — Аз съм част от Клейва! Съветът! Аз създавам правилата, не ти. Аз управлявам, не ти! Няма да ти позволя това, жалък парвеню, демоничен подлизурко…

С почти отегчен поглед Валънтайн протегна ръка, сякаш с намерение да докосне инквизитора по рамото. Но Валънтайн не можеше да докосне никого — той беше само проекция — и тогава Клеъри ахна, като видя как ръката му мина през кожата на инквизитора, костите и плътта, изчезвайки в гръдния му кош. Мина секунда — само секунда, — през която сякаш цялата зала се беше втренчила в лявата ръка на Валънтайн, някак неестествено пъхната до китката в гръдния кош на Олдъртри. После Валънтайн внезапно и рязко мръдна китката си наляво — кръгово движение, сякаш завърташе ръждясала топка на брава на врата.

Инквизиторът нададе писък и се строполи като камък.

Валънтайн издърпа ръката си. Тя беше цялата в кръв, сякаш й бе надяната алена ръкавица, стигаща почти до лакътя на скъпия вълнен костюм. Той отпусна окървавената си ръка до тялото си и изгледа ужасеното множество, като накрая очите му се спряха на Люк. Той заговори бавно.

— Давам ви да помислите над условията ми до утре в полунощ. Тогава ще доведа армията си в цялата й мощ на Брослиндското поле. Ако дотогава не получа отговор от Клейва, че се предава, ще вляза с армията си в Аликанте и този път няма да оставим нищо живо. Имате достатъчно време да обмислите условията ми. Използвайте го разумно.

И с тези думи той изчезна.

— Е, и какво сега — рече Джейс, все още без да поглежда Клеъри. Всъщност той не я беше поглеждал, откакто се бе появила със Саймън на стълбите пред входната врата на наетата от семейство Лайтууд къща. Вместо това той се бе облегнал на един от високите прозорци във всекидневната и гледаше втренчено към бързо смрачаващото се небе. — Човек отива на погребението на деветгодишния си брат и пропуска целия купон.

— Джейс — рече Алек с някак уморен глас. — Престани.

Алек се беше отпуснал в един от износените и изкорубени фотьойли, които бяха единственото място за сядане в стаята. Къщата по странен начин напомняше на странноприемница: стените бяха декорирани с флорални мотиви в избледнели пастелни тонове и всичко бе износено или опърпано. На една малка ъглова масичка до Алек имаше стъклена купа, пълна с шоколади. Премаляла от глад, Клеъри бе изяла няколко, но и се сториха трошливи и сухи. Питаше се що за хора са живели тук. Ами такива, които бягат, когато нещата станат напечени, помисли си язвително тя; заслужават да им се отнеме къщата.

— С какво да престана? — попита Джейс. Навън се бе стъмнило достатъчно, за да може Клеъри да вижда отражението на лицето му в стъклото на прозореца. Очите му изглеждаха черни. Беше облечен в траурни дрехи, каквито носеха ловците на сенки — тези дрехи не бяха черни, понеже черното бе цветът на бойните униформи. Цветът на смъртта беше бял, така че Джейс бе облечен в бяло яке с алени руни, втъкани в плата около яката и маншетите. За разлика от бойните руни, които имаха агресивно и защитно излъчване, тези говореха на по-нежен език за утеха и печал. Около китките му имаше ленти от кован метал с подобни руни. Алек беше облечен по същия начин, целият в бяло, със същите червено-златисти руни, изписани върху плата. Това правеше косата му да изглежда още по-черна.