Касандра Клеър - Град от стъкло

Тя погледна косо към него. Той се беше втренчил право напред, почти така, сякаш тя не беше с него. Линията на профила му се виждаше остра и ъгловата на магическата светлина, която осветяваше улиците. Косата му се виеше покрай бузата, не смогвайки да закрие белия белег на едното му слепоочие, където е имало знак. Тя виждаше металната верижка, на която висеше пръстенът на Моргенстърн, да проблясва на шията му. Лявата ръка бе отпусната до тялото му; кокалчетата му бяха ожулени. Значи наистина се лекуваше като мундан, както Алек бе поискал от него.

Тя потрепери. Джейс я погледна.

— Студено ли ти е?

— Просто се сетих за нещо — рече тя. — Изненадана съм, че Валънтайн нападна инквизитора, а не Люк. Инквизиторът е ловец на сенки, а Люк… Люк е долноземец. Освен това, Валънтайн го мрази.

— Да, но в същото време го и уважава, независимо че е долноземец — каза Джейс и Клеъри се сети за погледа, който той бе отправил към Саймън преди малко, след което се опита да се отърси от тази мисъл. Не й беше приятно да намира прилики между Джейс и Валънтайн, дори в такива обикновени неща, като един поглед. — Люк се опитва да промени Клейва, да го накара да мисли по друг начин. Точно това прави и Валънтайн, макар неговите цели да са… добре де, макар да не са същите. Люк е реформатор. Той иска промяна. За Валънтайн инквизиторът символизира стария, тесногръд Клейв, който той мрази толкова дълбоко.

— Пък и те някога са били приятели — каза Клеъри. — Люк и Валънтайн.

— „Следите на това, което някога е било“ — каза Джейс и Клеъри беше сигурна, че цитира нещо, съдейки по леко присмехулния му тон. — За жалост, мразиш най-много този, когото някога си обичал. Имам чувството, че Валънтайн е приготвил нещо специално за Люк, когато завземе властта.

— Но това няма да се случи — каза Клеъри и тъй като Джейс не реагира, тя повиши тон. — Той няма да спечели… не би могъл. Той не може наистина да иска война, не и едновременно срещу ловци на сенки и долноземци…

— Какво те кара да мислиш, че ловците на сенки ще се съгласят да воюват рамо до рамо с долноземци? — попита Джейс, все още без да поглежда към нея. Те вървяха по улицата край канала и той бе извърнал поглед към водата, челюстта му беше стегната. — Само защото Люк казва така? Люк е един идеалист.

— И защо това да е нещо лошо?

— Не е лошо. Но аз не съм такъв — каза Джейс и Клеъри усети как сърцето й се вледенява от пустотата в гласа му. Отчаяние, гняв, омраза. Това са демонични качества. Той се държи така, както си мисли , че би следвало да се държи .

Стигнаха къщата на Аматис; Клеъри се спря пред стълбите и се обърна към него.

— Възможно е — каза тя. — Но не си и като него.

Джейс се сепна при тези думи или може би просто тонът й беше по-твърд. Той се обърна и я погледна, сякаш за първи път, откакто бяха тръгнали от дома на семейство Лайтууд.

— Клеъри… — започна той, но млъкна, като си пое въздух. — На ръкава ти има кръв. Да не си ранена?

Джейс се приближи до нея и пое китката й в ръката си. Клеъри сведе поглед и за своя изненада видя, че той беше прав — на десния ръкав на палтото й имаше странно алено петно. Странното беше, че то бе все още яркочервено. Нали засъхналата кръв беше по-тъмна? Тя се намръщи.

— Това не е моя кръв.

Той си отдъхна с облекчение и леко охлаби хватката си.

— Да не е на инквизитора?

Тя поклати глава.

— По-скоро ми се струва, че е на Себастиян.

— Кръвта на Себастиян ?

— Да… когато онази нощ влезе в залата, помниш ли, лицето му беше окървавено. Мисля, че Изабел го е одрала, аз… докоснах лицето му и съм се изцапала с кръвта му. — Тя я разгледа по-отблизо. — Мислех, че Аматис е изпрала палтото, но май не е.

Тя очакваше, че ще я пусне, но вместо това той задържа китката й, разучавайки кръвта, после я пусна с известно задоволство.

— Благодаря.

За миг тя го погледна втренчено, след което поклати глава.

— Няма ли да ми кажеш за какво?

— Няма начин.

Тя дръпна ядосано ръката си.

— Прибирам се. Ще се видим по-късно.

Тя се обърна и се заизкачва по стълбите към входната врата на Аматис. Нямаше как да разбере, че в момента, в който се беше обърнала, усмивката изчезна от лицето на Джейс, нито че той остана в тъмнината дълго след като тя бе затворила вратата след себе си, като гледаше след нея и въртеше между пръстите си една малка нишка.

— Изабел — каза Саймън. Той на няколко пъти бе почуквал на погрешната врата, и сега изкрещяването „Махай се!“ му подсказа, че тази, пред която бе застанал, е правилната. — Изабел, пусни ме да вляза.