Касандра Клеър - Град от стъкло

— Подслушвала си?

Тя сви рамене.

— До частта, в която ти каза, че си щял да дойдеш да говориш с мен. Тогава се прибрах. Не ми се искаше да те виждам. — Тя го погледна косо. — Няма как да не ти го призная обаче: ти излезе упорит.

— Виж, Изабел. — Саймън пристъпи напред. Той беше странно, внезапно объркан от факта, че тя не беше съвсем облечена, така че се въздържа да сложи ръка на рамото й или да направи някакъв друг успокоителен жест. — Когато почина баща ми, бях наясно, че не е по моя вина, но не преставах да мисля за всички неща, които съм можел да направя, да кажа, преди да умре.

— Да, но това е по моя вина — каза Изабел. — Просто трябваше да го изслушам. А това, което ми остава сега, е да намеря копелето, което направи това, и да го убия.

— Не съм сигурен, че това ще помогне…

— Откъде знаеш? — настоя Изабел. — Да не би да си намерил виновника за смъртта на баща ти и да си го убил?

— Баща ми получи сърдечен удар — каза Саймън. — Така че, не.

— Тогава нямаш представа за какво говориш, разбра ли? — Изабел вдигна брадичка и го погледна открито. — Ела тук.

— Какво?

Тя посочи властно с показалеца си.

— Ела тук , Саймън.

Той машинално се приближи. Беше само на крачка от нея, когато тя го хвана за ризата и го притегли към себе си.

Лицата им бяха само на десетина сантиметра разстояние; той виждаше засъхналите по кожата под очите й следи от сълзи.

— Знаеш ли от какво имам нужда точно сега? — попита тя, като натъртваше на всяка дума.

— Ами — рече Саймън. — Не?

— Да се разсея — каза тя и леко го дръпна на леглото до себе си.

Той падна по гръб върху една разпиляна купчина дрехи.

— Изабел — възпротиви се леко Саймън, — наистина ли мислиш, че така ще се почувстваш по-добре?

— Повярвай ми — каза Изабел, като прокара ръка по гърдите му, точно върху небиещото му сърце. — Аз вече се чувствам по-добре.

Клеъри лежеше будна в леглото и гледаше втренчено към ивицата лунна светлина, която се простираше по тавана. От преживяното през деня нервите й бяха твърде изопнати, за да може да заспи, а това, че Саймън не се прибра нито преди, нито след вечеря, изобщо не й помагаше.

Беше споделила тревогите си с Люк и той облече палтото си и отиде до семейство Лайтууд. Когато се върна, бе развеселен.

— Саймън е добре, Клеъри — каза той. — Лягай си. — И после отново излезе заедно с Аматис за едно от безкрайните заседания в Залата на Съглашението. Тя се запита дали някой бе почистил кръвта на инквизитора.

Понеже нямаше какво да прави, си легна, но сънят така и не идваше. Непрекъснато се връщаше към спомена как Валънтайн бърка в инквизитора и изважда сърцето му. Към начина, по който се обърна към нея и каза: Ако знаеше, щеше да си държиш устата затворена. Ако не заради себе си, поне заради брат си. На всичкото отгоре, тайните, които бе научила от Итуриел, лежаха като тежест на гърдите й. Сред всички тези тревоги беше и страхът, постоянен като пулса й, че майка й ще умре. Къде беше Магнус?

Чу се шум зад завесите и внезапно в стаята нахлу лунна светлина. Клеъри рязко се изправи, посегна към серафимската кама, която държеше на нощната масичка до себе си.

— Спокойно. — Една ръка докосна нейната — нежна, грапава, позната ръка. — Аз съм.

Клеъри рязко си пое дъх и бутна ръката му.

— Джейс — каза тя. — Какво правиш тук? Какво има?

В първия миг той не отговори и тя се обърна да го погледне, като омота чаршафите около себе си. Чувстваше се неловко, направо паникьосана от факта, че е облечена само с долнище на пижама и тънко потниче, но когато видя изражението му, притеснението й изчезна.

— Джейс? — прошепна. Той бе застанал до леглото й откъм главата, все още облечен в белите си траурни дрехи, а в погледа му, сведен към нея, нямаше и помен от сарказъм или сдържаност. Той беше много блед, а очите му блуждаеха и бяха почти черни от напрежение. — Добре ли си?

— Не знам — каза той така, сякаш току-що се беше събудил от сън. — Нямах намерение да идвам тук. Цяла нощ скитах наоколо… не можех да заспя… и реших да дойда тук. При теб.

Тя се изпъна още повече и пусна чаршафите да се свлекат около хълбоците й.

— Защо не можеш да спиш? Случило ли се е нещо? — попита тя и изведнъж се почувства глупаво. Какво не беше се случило?

Джейс обаче сякаш изобщо не чу въпроса й.

— Трябваше да те видя — каза той, по-скоро на себе си. — Знам, че не е редно. Но трябваше .

— Е, седни тогава — рече тя, като придърпа краката си, за да му направи място да седне в края на леглото. — Държиш се странно. Сигурен ли си, че нищо не се е случило?