Касандра Клеър - Град от стъкло

— Лушън! — Гласът на Аматис в ухото му беше тих, но пронизителен. — Лушън!

Стреснат от унеса си, Люк съсредоточи уморените си очи върху картината пред себе си. Той бе заобиколен от малка група, онези, които искаха да чуят плана му. Бяха по-малко, отколкото се бе надявал. Мнозина той познаваше от предишния си живот в Идрис — семействата Пенхалоу, Лайтууд, Рейвънскар; имаше и такива, с които се беше срещнал сега, като Монтеверде, които ръководеха Института в Лисабон и говореха на някакъв смесен португало-английски, или Несрин Чаудхъри, ръководителката със сурово лице на Института в Мумбай. Нейното зелено сари беше извезано със сложно преплетени руни в толкова ярко сребристо, че Люк машинално присви очи, когато тя се приближи.

— Наистина, Лушън — каза Мерис Лайтууд. Нейното малко бяло лице беше посърнало от умора и печал. Люк изобщо не беше очаквал тя или съпругът й да дойдат, те обаче веднага приеха, щом им спомена за събранието. Беше им благодарен, че все пак бяха тук, макар скръбта да правеше Мерис по-раздразнителна от обикновено. — Ти беше този, който ни повика, можеш поне малко да се съсредоточиш.

— Той го прави. — Аматис седеше с подгънати крака като момиченце, но изражението й беше сурово. — Лушън не е виновен, че вече цял час се въртим в кръг.

— И ще продължаваме да се въртим в кръг, докато не намерим решение — каза Патрик Пенхалоу с дрезгав глас.

— С цялото ми уважение, Патрик — отвърна Несрин със своя силен акцент, — на този проблем не може да има решение. Можем обаче да съставим план, който да ни служи за ориентир.

— План, който да не включва нито робство, нито… — започна Джия, жената на Патрик, но млъкна и прехапа устни. Тя беше хубава, изящна жена, която много приличаше на дъщеря си Ейлийн. Люк си спомняше как навремето Патрик пое управлението на Института в Пекин и се ожени за нея. Беше се получило малко скандално, понеже се предполагаше, че той ще се ожени за момичето, което родителите му бяха избрали за него в Идрис. Но Патрик не обичаше да му нареждат какво да прави, качество, за което сега Люк беше благодарен.

— Нито съюз с долноземците? — рече Люк. — Боя се, че няма друг начин.

— Не е проблемът в самите долноземци и ти го знаеш — каза Мерис. — Всичко опира до местата в Съвета. Клейвът никога няма да го допусне. Знаеш го. Това са четири места…

— Не са четири — каза Люк. — По едно за царството на феите, децата на луната и децата на Лилит.

— Феите, ликантропите и магьосниците — каза тихо сеньор Монтеверде, веждите му се извиха. — Ами вампирите?

— Те още не са решили — уточни Люк. — А и аз нищо не съм им обещавал. Може би не държат да се включат в Съвета; никой от тях не е очарован от моя вид, нито пък си пада по срещи и правила. Но в случай че променят мнението си, винаги са добре дошли.

— Малачи и хората му никога няма да се съгласят с това, а без тях нямаме достатъчно гласове в Съвета — измърмори Патрик. — Пък и без вампирите какви са шансовете ни изобщо?

— Много добри — тросна се Аматис, която сякаш бе повярвала в плана на Люк повече и от самия него. — Има много долноземци, които ще се борят заедно с нас и които са наистина могъщи. Ами че само магьосниците…

Сеньора Монтеверде тръсна глава и се обърна към съпруга си:

— Този план е безумен. Няма да проработи. На долноземци не може да се вярва.

— По време на Въстанието проработи — каза Люк.

Португалката презрително изви устни.

— Само защото Валънтайн е предвождал армия от тъпаци — каза тя. — Не от демони. Пък и как можем да сме сигурни, че бившите членове на Кръга няма да се върнат при него и да застанат на негова страна още щом ги призове?

— Внимавай какво говориш, сеньора — изръмжа Робърт Лайтууд. Това беше първият път, когато той проговори от вече повече от час; през по-голямата част от вечерта той стоеше неподвижно, скован от мъка. Люк можеше да се закълне, че преди три дни бръчките по лицето му ги нямаше. Неговата скръб личеше по изопнатите му рамене и стиснатите юмруци; Люк не можеше да го упрекне за това. Той никога не бе харесвал особено Робърт, но беше мъчително да гледаш този едър мъж, сломен от мъка. — Ако мислите, че ще се присъединя към Валънтайн след смъртта на Макс… та той уби момчето ми…

— Робърт — промълви Мерис. Тя сложи ръка на рамото му.

— Ако не се присъединим към него — каза сеньор Монтеверде, — може всички наши деца да умрат.

— Ако мислиш така, то защо тогава си тук? — Аматис се изправи на крака. — Мислех, че сме се разбрали…