Касандра Клеър - Град от стъкло

Люк поклати глава.

— Както и да те е възпитал, Джейс, ти си го преодолял. Той не те е покварил…

— Така е — каза Джейс. — Но не му е било и нужно. — Той погледна към небето, набраздено със синьо и сиво; птиците започваха да пеят утринните си песни в дърветата, редящи се покрай площада. — По-добре да тръгвам.

— Има ли нещо, което искаш да предам на семейство Лайтууд?

— Не. Не, не им казвай нищо. Само ще те упрекнат, когато разберат, че си знаел за намерението ми и си ми разрешил. Оставил съм им бележка — добави той. — Те ще разберат.

— Тогава защо…

— Ти разказвам всичко това ли? Просто исках да знаеш. Искам да го имаш предвид, когато съставяш стратегията на битката. А именно това, че ме няма и че търся Валънтайн. Ако го намеря, ще ти изпратя известие. — Той се усмихна бегло. — Разчитай на мен като резервен план.

Люк посегна и стисна ръката на момчето.

— Ако баща ти не беше този, който е — каза той, — щеше да се гордее с теб.

За миг Джейс като че ли се смая, после внезапно се изчерви и на свой ред пое ръката му.

— Ако знаеше… — започна той и прехапа устната си. — Няма значение. Желая ти късмет, Лушън Греймарк. Ave atque vale.

— Да се надяваме, че това не е истинско сбогуване — каза Люк. Слънцето бързо се издигаше и когато Джейс вдигна глава, намръщен от внезапната интензивност на светлината, в лицето му имаше нещо, което стъписа Люк — нещо средно между уязвимост и упорита надменност. — Ти ми напомняш за някого — каза той, без да се замисли. — За някого, когото познавах преди години.

— Знам — каза Джейс и горчиво изви устни. — Напомням ти за Валънтайн.

— Не — каза Люк, а в гласа му се долавяше смайване; но когато Джейс се обърна с гръб, приликата се стопи и пропъди духовете на спомените. — Не… не за Валънтайн си мислех.

Когато се събуди, още преди да отвори очи, Клеъри разбра, че Джейс си е тръгнал. Ръката й, все още простряна на леглото, беше празна; никакви пръсти не се докосваха до нейните. Тя бавно се надигна и седна, сърцето й се сви.

Сигурно, преди да си тръгне, той бе дръпнал завесите, защото прозорците бяха отворени и на леглото падаха квадрати от ярка светлина. Запита се защо светлината не я беше събудила. Съдейки по положението на слънцето, трябва да беше следобед. Клеъри чувстваше главата си натежала и като в мъгла, а пред очите й бе размазано. Може би бе спала толкова дълго, защото от много време насам за първи път не бе сънувала кошмари и тялото й се чувстваше прекрасно от съня.

Едва когато се изправи, видя бележката на нощното си шкафче. Тя я взе с усмивка на устните си — значи Джейс бе оставил бележка — и когато нещо тежко се плъзна и издрънча на пода в краката й. Тя изненадано отскочи назад, мислейки си, че е нещо живо.

В краката и лежеше купчинка от блестящ метал. Тя разбра какво е още преди да се наведе и да го вдигне. Верижката и сребърният пръстен, който Джейс носеше на шията си. Семейният пръстен. Тя рядко го бе виждала без него. Обзе я внезапен страх.

Тя отвори бележката и пробяга с поглед по първите редове: „Независимо от всичко, не мога да понеса мисълта да загубя този пръстен завинаги, както не мога да понеса мисълта да загубя теб завинаги. И макар че нямам избор за второто, поне първото зависи от мен.“

Останалата част от писмото изглежда се състоеше от някаква неясна поредица от думи; тя трябваше да го препрочете няколко пъти, за да схване смисъла им. Когато най-после разбра, тя се втренчи в хартийката в ръцете си, които я мачкаха и трепереха. Сега разбираше защо Джейс й бе говорил всички тези неща и защо беше казал, че една нощ не е от значение. Така може да говори само някой, когото няма да видиш никога повече.

Всичко стана като на сън, тя дори нямаше конкретен план, нито забеляза какво е облякла, просто тичаше надолу по стълбите, облечена в униформата на ловците на сенки, с писмото в една ръка и верижката с пръстена, набързо закопчана на врата.

Всекидневната беше пуста, огънят в камината угасваше в сивата пепел, но от кухнята се долавяше шум и светлина: някой разговаряше и се усещаше ароматът на нещо вкусно. Палачинки? — помисли си Клеъри с изненада. Нямаше представа, че Аматис може да ги приготвя.

Оказа се права. Когато влезе в кухнята, очите й се разшириха от изненада — Изабел, свила лъскавата си черна коса в кок на тила, бе застанала пред печката, с престилка на кръста и метална лъжица в ръка. Саймън седеше на масата зад нея, с крака, вдигнати на един стол, и Аматис, която нямаше намерение да му казва да ги свали, се беше облегнала на плота и изглеждаше весела.