Касандра Клеър - Град от стъкло

И аз така мислех. Главата на Люк го болеше. Винаги така се получава с тях, помисли си той, две стъпки напред, една назад. Ако се вгледаха по-внимателно в себе си, щяха да разберат, че не са по-добри от долноземците, от които толкова се възмущаваха. Може би щеше да е по-добре, ако решаваха проблемите си в битка, както се постъпва в една глутница…

Някакво движение при вратата на залата прикова погледа му. Беше за части от секундата и ако не беше почти пълнолуние, може би нямаше и да забележи фигурата, която се стрелна пред вратите. За миг се почуди дали пък не си въобразява. Случваше се, когато е много уморен, да си мисли, че вижда Джослин — в трепкането на някоя сянка, в играта на светлината по някоя стена.

Но това не беше Джослин. Люк се изправи на крака.

— Ще изляза за пет минути да глътна малко въздух. Ей сега се връщам. — Усещаше как го гледат, докато вървеше към външната врата — всички го гледаха, дори и Аматис. Сеньор Монтеверде прошепна нещо на съпругата си на португалски; Люк долови в потока от думи „Lobo“ , което означаваше „вълк“. Сигурно си мислят, че излизам, за да потичам в кръг и да повия към луната.

Въздухът навън беше свеж и студен, а небето — стоманено тъмносиво. На изток изгревът обагряше небето в червено и хвърляше бледорозова светлина върху белите мраморни стълби, по които се слизаше от вратата на залата. Джейс го чакаше насред стълбите. Белите му траурни дрехи подействаха като плесница на Люк, който си спомни за цялата смърт, която току-що бяха преживели и която им предстоеше да преживеят отново.

Люк се спря няколко стъпала над Джейс.

— Какво правиш тук, Джонатан?

Джейс нищо не каза, а Люк мислено се упрекна за недосетливостта — Джейс не обичаше да бъде наричан Джонатан и обикновено реагираше остро на това име. Този път обаче сякаш не това бе от значение за него. Изражението на лицето му, което вдигна към Люк, беше толкова решително, както на останалите възрастни в залата. Макар че на Джейс му оставаше още една година, докато според закона на Клейва стане пълнолетен, той вече беше преживял толкова лоши неща, колкото повечето възрастни изобщо можеха да си представят.

— Родителите си ли търсиш?

— Имаш предвид семейство Лайтууд? — Джейс поклати глава. — Не. Не с тях искам да говоря. Дойдох при теб.

— Във връзка с Клеъри? — Люк слезе още няколко стъпала надолу, докато застана точно над Джейс. — Тя добре ли е?

— Добре е. — Споменаването на Клеъри като че ли смути Джейс, което накара Люк да настръхне… но от друга страна Джейс никога не би казал, че Клеъри е добре, ако наистина не беше.

— Тогава какво има?

Джейс погледна покрай него към вратата на залата.

— Как върви там? Някакъв напредък?

— Не бих казал — рече Люк. — Колкото не им се иска да капитулират пред Валънтайн, още по-малко им се ще да приемат идеята за долноземци в Съвета. А без обещание за места в Съвета, моите хора няма да се бият.

Очите на Джейс хвърляха искри.

— Клейвът ще ненавижда тази идея.

— Не е нужно да са очаровани от нея. Просто трябва да разберат, че това е единствената алтернатива на самоубийството.

— Те ще започнат да шикалкавят — предупреди го Джейс. — На твое място бих им поставил срок. Клейвът умее да работи със срокове.

Люк не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Всички долноземци, които мога да призова, ще стигнат Северната порта по здрач. Ако дотогава Клейвът се съгласи да се бие заедно с тях, те ще влязат в града. Ако не, ще се върнат. Повече от това не мога да отлагам, и без това едва ли ще имаме достатъчно време да се доберем до Брослинд.

Джейс подсвирна.

— Грандиозен план. Надяваш се, че при вида на тези долноземци Клейвът ще се вдъхнови или ще се изплаши?

— Може би по малко и от двете. Мнозина от членовете на Клейва са свързани с Институти като теб; те са свикнали да виждат долноземци. Моите безпокойства се отнасят за кореняците от Идрис. Може да се паникьосат при вида на долноземците пред портите си. От друга страна, не е зле да си спомнят колко са уязвими.

Като по команда, погледът на Джейс се стрелна към руините на Гард, черен белег по склона на хълма над града.

— Не мисля, че някой е забравил това. — Той погледна отново Люк, ясните му очи бяха много сериозни. — Трябва да ти кажа нещо и искам то да си остане между нас.

Люк не можа да прикрие изненадата си.

— Защо на мен? Защо не на семейство Лайтууд?

— Защото ти си единственият отговорен тук. Знаеш го.