Касандра Клеър - Град от стъкло

Изабел махна с лъжицата към Клеъри.

— Добро утро — каза тя. — Какво ще кажеш за закуска? Макар че то май вече стана време за обяд.

Онемяла, Клеъри погледна към Аматис, която от своя страна сви рамене.

— Те току-що се появиха и поискаха да направят закуска — каза тя — и понеже аз не съм особено добра в готвенето, се съгласих.

Клеъри се сети за ужасната супа на Изабел в Института и потисна потръпването си.

— Къде е Люк?

— В Брослинд, с глутницата си — отвърна Аматис. — Всичко наред ли е, Клеъри? Изглеждаш малко…

— Замаяна — каза Саймън вместо нея. — Всичко наред ли е?

За миг Клеъри не знаеше какво да отговори. Те току-що се появиха , беше казала Аматис. Което значи, че Саймън бе прекарал цялата нощ у Изабел. Тя го погледна втренчено. Не изглеждаше променен.

— Добре съм — каза тя. Сега не му беше времето да се тревожи за любовния живот на Саймън. — Трябва да говоря с Изабел.

— Ами говори — каза Изабел, като бодна безформеното нещо на дъното на тигана, което Клеъри се боеше, че бе палачинката. — Слушам те.

— Насаме — рече Клеъри.

Изабел се намръщи.

— Не може ли да почака? Почти приключих…

— Не — каза Клеъри, а в тона й имаше нещо, което накара поне Саймън да се изпъне на мястото си. — Не може.

Саймън стана от стола.

— Добре. Ще ви оставя сами — каза той. После се обърна към Аматис: — Ще ми покажеш ли онази снимка на Люк от детските му години, за която ми говореше?

Аматис изгледа притеснено Клеъри, но излезе след Саймън от стаята.

— Предполагам, че мога…

Изабел поклати глава, когато вратата се затвори след тях. Нещо проблесна на тила й: блестящ, изящен нож бе забоден в кока на косата й и го прикрепяше. Дори в ролята на домакиня, тя продължаваше да си бъде ловец на сенки.

— Виж — каза тя. — Ако е за Саймън…

— Не е за Саймън. Отнася се за Джейс. — Тя подаде бележката на Изабел. — Прочети това.

Изабел въздъхна и изключи печката, взе бележката и седна да я прочете. Клеъри взе една ябълка от панера на масата и седна, докато Изабел мълчаливо пробягваше по редовете от другия край на масата. Клеъри мълчаливо зачопли ябълката — всъщност, не можеше да си представи да я яде или да яде каквото и да е друго.

Изабел откъсна поглед от бележката и изви вежди.

— Изглежда малко… лично. Сигурна ли си, че аз трябва да я прочета?

Вероятно не. Клеъри не си спомняше много добре какво точно пишеше в писмото; при други обстоятелства никога не би го показала на Изабел, но тревогата й за Джейс не оставяше място, за каквото и да е колебание.

— Просто я прочети до края.

Изабел отново погледна към бележката пред себе си. Когато приключи, тя сложи листчето на масата.

— Предположих, че той ще направи нещо такова.

— Виждаш какво имам предвид — каза Клеъри, думите с мъка излизаха от устата й, — но той не може да е тръгнал много отдавна, нито да е стигнал твърде далеч. Трябва да тръгнем след него и… — Тя млъкна, мозъкът й най-после обработи казаното от Изабел и тя прехапа устни. — Какво искаш да кажеш, че си предположила, че той ще направи нещо такова?

— Просто предположих. — Изабел отметна една изскочила къдрица зад ухото си. — Още откакто изчезна Себастиян и всички заразправяха как трябвало да го намерят. Аз претърсих цялата му стая в дома на семейство Пенхалоу, за да открия нещо, по което можем да го проследим… но нямаше нищо. Предполагам, че ако Джейс е намерил нещо, което да му позволи да проследи Себастиян, той веднага би тръгнал след него. — Тя прехапа устни. — Само мога да се надявам да е взел и Алек със себе си. Алек няма да е очарован от постъпката му.

— Значи мислиш, че и Алек би тръгнал след него? — попита Клеъри с подновена надежда.

— Клеъри — Изабел прозвуча леко раздразнено. — Как мислиш, че можем да го последваме? Как мислиш, че изобщо ще разберем накъде е тръгнал?

— Трябва да има някакъв начин…

— Можем да опитаме да го проследим. Макар че Джейс е хитър. Той обаче ще е прикрил всякакви следи, също както Себастиян.

Студен гняв се сви в гърдите на Клеъри.

— Ти изобщо искаш ли да го намерим? Изобщо интересува ли те това, че на практика е отишъл на някаква самоубийствена мисия? Той не може да се справи сам с Валънтайн.

— Възможно е да си права — каза Изабел. — Но мисля, че Джейс си има своята причина за…

— За какво? За това, да умре?

— Клеъри. — Очите на Изабел блеснаха с внезапен гняв. — Да не мислиш, че всички ние сме защитени? Всички очакваме да умрем или да бъдем поробени. Наистина ли си мислиш, че Джейс ще си стои така и ще чака да се случи нещо ужасно? Наистина ли си мислиш…