Касандра Клеър - Град от стъкло

— Не знам. Не мога да кажа какво чувстваш ти. Ти не си ми сестра. Не те мразя, Клеъри. Дори те харесвам. Ако обстоятелствата бяха по-различни, бих искала Джейс да е с теб. Но се надявам да ме разбереш, когато ти казвам, че ако по някакво чудо всички ние преодолеем това, иска ми се семейството ми да се премести толкова далеч, че никога да не се видим повече с теб.

Очите на Клеъри се изпълниха със сълзи. Беше странно това, как тя и Изабел седяха на масата и плачеха за Джейс уж по различни причини, които все пак бяха и еднакви.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото ме обвиняваш, че не съм искала да помогна на Джейс. А аз точно това искам. Защо мислиш, че толкова се разстроих, когато ти внезапно се появи на прага на дома на Пенхалоу? Държиш се така, сякаш не си част от всичко това, от нашия свят; стоиш на границата, а всъщност си част от него. При това съществена. Не може вечно да го играеш резерва, Клеъри, не и ако си дъщеря на Валънтайн. Не и когато Джейс прави това, което прави, отчасти и заради теб.

— Заради мен?

— Защо мислиш, че с такава готовност рискува живота си? Защо мислиш, че не го е грижа дали ще умре? — Думите на Изабел се забиваха като игли в ушите на Клеъри.

Знам защо , помисли си тя. Защото той си мисли, че е демон, мисли си, че не е истински човек. Но аз не мога да ти го кажа, не мога да ти кажа онова, което ще те накара да разбереш.

— Той винаги си е мислил, че има нещо сбъркано у него, а сега, заради теб, си мисли, че е навеки прокълнат. Чух го, когато каза това на Алек. Защо да не рискува живота си, когато не му се живее повече? Защо човек да не рискува живота си, ако така и така няма да бъде щастлив, каквото и да прави?

— Стига, Изабел. — Вратата се бе отворила почти безшумно и Саймън бе застанал на прага. Клеъри съвсем бе забравила колко се беше изострил слухът му. — Клеъри не е виновна.

Цветът се върна на лицето на Изабел.

— Не се намесвай, Саймън. Не си в течение на нещата.

Саймън влезе в кухнята и затвори вратата след себе си.

— Чух достатъчно от това, което си казахте — рече той небрежно. — Дори през стената. Ти каза, че не знаеш как се чувства Клеъри, защото не я познаваш достатъчно дълго. Е, аз пък я познавам. Ако си мислиш, че Джейс е единственият, който страда, грешиш.

Настъпи тишина; свирепостта в изражението на Изабел постепенно се уталожи. На Клеъри и се стори, че чу някакъв далечен шум, сякаш някой чукаше на външната врата: вероятно Люк или Мая, носеща кръв за Саймън.

— Той не си тръгна заради мен — каза Клеъри и сърцето й заблъска силно. Мога ли да им кажа тайната на Джейс, сега, когато него го няма? Мога ли да им кажа истинската причина за неговото заминаване, истинската причина да не го е грижа, че може да умре? Думите почти машинално започнаха да се ронят от устата й. — Когато двамата с Джейс бяхме във вилата на Уейланд… когато отидохме да намерим Бялата книга…

Тя млъкна, когато вратата на кухнята се отвори. Там стоеше Аматис със странно изражение на лицето. В първия миг на Клеъри й се стори изплашена и сърцето й замря. Но не уплаха бе изписана по лицето на Аматис, не точно. Тя изглеждаше така, както когато Клеъри и Люк се бяха появили внезапно пред вратата на дома й. Изглеждаше така, сякаш бе видяла привидение.

— Клеъри — каза бавно тя. — Тук има някой, който иска да те види…

Преди да успее да довърши, някой мина покрай нея и влезе в кухнята. Аматис отстъпи назад и Клеъри едва сега видя влезлия — стройна жена, облечена в черно. Най-напред на Клеъри й направи впечатление униформата на ловец на сенки и тя почти не разпозна жената, не и докато не съгледа лицето й и не почувства как стомахът й се преобръща, както когато Джейс бе излетял с мотора от ръба на покрива на Дюмор, на десет етажа височина.

Това беше майка й.

От нощта, в която се бе прибрала и бе установила, че майка й я няма, Клеъри не спираше да си представя как я вижда, жива и здрава. Тези представи бяха толкова чести, че приличаха на снимки, които са се изтъркали от многократното вадене и гледане.

Сега тези представи изникнаха пред нея още докато се взираше невярващо в Джослин — представите, в които майка й, здрава и щастлива, прегръща Клеъри и й казва колко много й е липсвала, но вече всичко е наред.