Касандра Клеър - Град от стъкло

— Да — каза най-после тя. — Да, но не само заради това, Клеъри…

— Ти си изтрила спомените ми — продължи Клеъри. — Лишила си ме от тях. Лишила си ме от собствената ми същност.

— Това не беше ти! — извика Джослин. — Никога не съм искала да бъдеш такава…

— Няма значение какво си искала ти! — гневно каза Клеъри. — Важно е какво наистина съм ! Не си имала право да ме лишаваш от това!

Джослин пребледня. Очите на Клеъри се напълниха със сълзи — беше й трудно да гледа майка си такава, толкова наранена, а ето че тя продължаваше да я наранява. Съзнаваше, че ако още веднъж отвори уста, от нея ще се изсипят още ужасни думи, още изпълнени с омраза гневни слова. Тя сложи ръка на устата си и се втурна в коридора, минавайки покрай майка си, покрай протегнатата ръка на Саймън. Всичко, което искаше в този момент, бе да се махне. Обезумяла, тя бутна входната врата и направо се изстреля на улицата. Някой извика след нея, но тя не се обърна. Вече беше хукнала да бяга.

Джейс откри с известна изненада, че Себастиян бе оставил коня на Верлак в обора, вместо да го използва в нощта на бягството си. Вероятно се е боял, че е можело по някакъв начин Уейфарър да бъде проследен.

Това даде възможност на Джейс да си достави удоволствието да възседне жребеца и с него да излезе от града. Наистина, ако Себастиян бе искал Уейфарър, нямало е да го остави — да не говорим, че реално Уейфарър изобщо не принадлежеше на Себастиян. Така или иначе, Джейс обичаше конете. Последния път, когато бе яздил, беше на десет, но той бързо прогони изникналите в тази връзка спомени.

На двамата с Клеъри им бе отнело шест часа път пеша от имението на Уейланд до Аликанте. Ако бяха яздили почти в галоп, щяха да вземат същото разстояние за около два часа. Докато стигнаха билото, от което се виждаше къщата и градината, и той, и конят бяха плувнали в пот.

Защитите, които отклоняваха пътя от имението и така го скриваха, бяха разрушени заедно с къщата. Това, което бе останало от някогашната елегантна вила, представляваше купчина камъни. Единствено градините, опожарени в краищата, все още напомняха за времето, когато бе живял тук като дете. Сега тук имаше розови храсти с опадали цветове, задушени от зелени бурени; каменна пейка, поставена до езерцето; и падината, където бе лежал с Клеъри в нощта, когато имението се срути. А между дърветата се виждаше синият блясък на близкото езеро.

Заля го вълна от мъка. Той бръкна в джоба си и извади най-напред едно стили — беше го свил от стаята на Алек, преди да тръгне, понеже Клеъри бе загубила неговото, а Алек винаги можеше да се снабди с друго — а после и нишката, която бе откъснал от ръкава на палтото на Клеъри. Тя лежеше на дланта му, изцапана с червено-кафяво в единия си край. Той сви юмрук около нея, толкова силно, че костите му изпукаха, и начерта със стилито руна на опакото на ръката си. Лекото парване беше по-скоро познато, отколкото болезнено. Той гледаше как руната потъна в кожата му, подобно на камък, потъващ във водата, и затвори очи.

Сега пред вътрешния му взор изникна една долина. Видя себе си да стои на едно било и да гледа околността, сякаш гледаше карта, която му показваше точно къде се намира. Спомни си как инквизиторката бе разбрала с точност местоположението на кораба на Валънтайн насред Ийст Ривър и установи: Ето как го е направила. Всеки детайл беше ясен — всяко стръкче трева, пръснатите кафеникави листа в краката му — ала звук не се чуваше. На сцената цареше зловеща тишина.

Долината беше с формата на подкова, като единият й край беше по-тесен от другия. От широкия излизаше сребристо поточе вода — рекичка или ручей, — минаваше по средата й и се губеше в скалите откъм тесния й край. Покрай ручея се издигаше сива каменна къща, от квадратния комин, на която се кълбеше бял пушек. Това беше странна пасторална сцена, разстилаща се под синевата на небето. Докато наблюдаваше, някаква длъгнеста фигура се появи в картината. Себастиян. Сега, когато не се преструваше, арогантността му личеше в походката, в изправените рамене, в небрежната самодоволна усмивка на лицето му. Себастиян коленичи край ручея и потопи ръцете си в него, след което наплиска лицето и намокри косата си.

Джейс отвори очи. Уейфарър под него кротко си пасеше трева. Джейс пъхна стилито и нишката обратно в джоба си и след като хвърли последен поглед към руините на къщата, в която бе израснал, той дръпна поводите и заби пети в хълбоците на коня.

Клеъри лежеше в тревата близо до хълма на Гард и гледаше мрачно надолу към Аликанте. Трябваше да признае, че гледката оттук беше доста внушителна. Тя погледна над покривите на града с техните изящни гравюри и руни — нарисувани върху ветропоказателите, през върховете на Залата на Съглашението към нещо, което блещукаше в далечината като ръба на сребърна монета — езерото Лин? Черните руини на Гард се извисяваха зад нея, а демоничните кули сякаш бяха от кристал. На Клеъри й се стори, че вижда защитите, блещукащи като невидима мрежа, изтъкана около стените на града.