Касандра Клеър - Град от стъкло

— Разбира се, че ми липсваше! — тросна се Клеъри, като си даде сметка как може да е изглеждало всичко случило се в кухнята. Особено на майка й. Тя пропъди тази мисъл. — Единственото, което ме интересуваше, бе да я намеря… да я спася от Валънтайн, после търсех начин да я излекувам… и през цялото време не спирах да мисля колко съм й бясна за това, че ме е лъгала през всички тези години. Че е скривала всичко това от мен, скривала е истината от мен. Така и не ми е позволила да разбера коя съм всъщност.

— Но ти не й каза това, когато тя влезе в кухнята — рече спокойно Саймън. — Ти каза: „Защо никога не ми каза, че имам брат?“.

— Знам. — Клеъри откъсна стръкче трева от калта и го завъртя между пръстите си. — Не спирам да си мисля, че ако знаех истината, нямаше да срещна Джейс по начина, по който го срещнах. Нямаше да се влюбя в него.

Саймън помълча за миг.

— Май не съм те чувал досега да го казваш.

— Че го обичам ли? — Тя се засмя, но смехът й бе мрачен дори в собствените й уши. — В случая е безсмислено да се преструвам, че не съм влюбена. Може би, защото няма значение. Пък и надали ще го видя някога отново.

— Той ще се върне.

— Възможно е.

— Той ще се върне — повтори Саймън. — За теб.

— Не знам. — Клеъри поклати глава. Стана студено, откакто слънцето бе докоснало края на хоризонта. Тя присви очи и се втренчи пред себе си. — Саймън, виж!

Той проследи погледа й. Отвъд защитите, пред Северната порта на града, се тълпяха стотици тъмни фигури, някои стояха на групи, други — сами: долноземците, които Люк бе свикал да защитават града, чакаха търпеливо Клейвът да им съобщи решението си. Тръпки полазиха по гърба на Клеъри. От мястото си на билото на хълма, загледана надолу по стръмния склон към града, тя беше свидетел на зараждащо се събитие, което щеше да промени хода на историята на целия свят на ловците на сенки.

— Ето ги — каза Саймън като че на себе си. — Питам се, дали това означава, че от Клейва са взели решение?

— Надявам се. — Стръкчето трева, което бе откъснала Клеъри, се беше изпомачкало в ръцете й и се бе превърнало в зелена пихтия; тя го хвърли настрани и откъсна друго.

— Не знам какво ще правя, ако са решили да се предадат на Валънтайн. Може би ще направя Портал, който ще ни отведе далеч, където Валънтайн няма да успее да ни намери. Някой пустинен остров или… и аз не знам.

— Добре де, имам един глупав въпрос — рече Саймън. — Ти можеш да създаваш нови руни, нали така? Защо просто не създадеш някаква, която да изтреби всички демони по света? Или да убие Валънтайн?

— Не мога да направя такова нещо — каза Клеъри. — Мога да създавам само руни, които мога да си представя. В главата ми трябва да се оформи цялостна представа, също като картина. Когато се опитам да си представя нагледно „убий Валънтайн“ или „управлявай света“, нищо не се получава. Само някакъв неясен шум.

— А откъде идват представите ти за руните? Как ги измисляш?

— Не знам — каза Клеъри. — Всички руни, известни на ловците на сенки, ги има в Сивата книга. Затова могат да бъдат използвани само от нефилимите. Но има и други, по-стари руни и знаци. Магнус ми каза за тях. Като знака на Каин. Това е било защитен знак, но него го няма в Сивата книга, а е много, много стар. Ето защо, когато си представям тези руни, като руната на безстрашието, не мога да определя дали са нещо, което създавам тепърва, или са нещо, което си спомням — руни, по-стари от тези на ловците на сенки. Стари колкото и самите ангели.

Тя се сети за руната, която й бе показал Итуриел и която представляваше най-обикновен възел. От собствения й ум ли идваше тя, или от този на ангела? И винаги ли е съществувала, така както морето или небето? Тази мисъл я накара да потрепери.

— Студено ли ти е? — попита Саймън.

— Да… а на теб?

— Аз вече не изпитвам студ. — Той я прегърна с една ръка и започна бавно да чертае кръгове по гърба й. Засмя се горчиво. — Това едва ли ще ти помогне, предвид, че тялото ми е лишено от всякаква топлина.

— Няма — каза Клеъри. — Искам да кажа… да, ще ми помогне. Остани така. — Тя вдигна поглед към него. Той се беше втренчил надолу към Северната порта, заобиколена от тъмните силуети на долноземците, които чакаха търпеливо. Червената светлина на демоничните кули се отразяваше в очите му; той приличаше на някой, който е сниман със светкавица. Клеъри виждаше тънките сини вени, разклоняващи се под повърхността на кожата му, където беше най-тънка: на слепоочията, в основата на ключицата. Беше достатъчно запозната с особеностите на вампирите, за да знае, че това означава, че е минало доста време, откакто е ял за последен път.