Касандра Клеър - Град от стъкло

— Пожелай ми късмет — каза тя, след което краката й почти сами я понесоха към стъпалата на подиума и миг по-късно тя стоеше на него с лице към тълпата. Не знаеше какво точно да очаква. Ахване от изненада? Море от лица, затаили в очакване дъх? Но множеството почти не й обърна внимание — само Люк вдигна поглед, сякаш усетил присъствието й, и замръзна с израз на тотално изумление на лицето си. Имаше и един човек, висок, кокалест мъж, който си проправяше към нея път през множеството, подобно на нос на плаващ кораб. Консул Малачи. Той с жест й даде знак да слезе от подиума, като в същото време клатеше глава и викаше нещо, което тя не можеше да чуе. Сега към нея започнаха да се обръщат и други ловци на сенки, а той продължаваше да си проправя път през тълпата.

Е, сега Клеъри получи това, което искаше — всички погледи бяха насочени към нея. Тя чу как през тълпата се понесе шепот: Ето я. Дъщерята на Валънтайн.

— Прави сте — каза тя, като извиси глас колкото се можеше по-силно, — аз наистина съм дъщерята на Валънтайн. Допреди няколко седмици аз самата не знаех, че той ми е баща. Допреди няколко седмици не знаех, че той изобщо съществува. Знам, че на мнозина от вас не им се вярва, но няма значение. Вярвайте, в каквото си искате. Само не пренебрегвайте факта, че аз знам за Валънтайн неща, които вие не знаете, неща, които ще ви помогнат да спечелите битката с него… ако просто ми позволите да ви кажа кои са те .

— Смехотворно. — Малачи бе застанал в подножието на подиума. — Та това е смехотворно. Някакво си момиченце тук…

— Това е дъщерята на Джослин Феърчайлд — обади се Патрик Пенхалоу. Той бе успял да си проправи път през множеството и вдигна ръка. — Остави момичето да се доизкаже, Малачи.

Из тълпата се понесе развълнуван шепот.

— Ти — каза Клеъри на консула. — Ти и инквизиторът хвърлихте моя приятел Саймън в затвора…

Малачи се подсмихна.

— Твоя приятел вампира?

— Той ми каза, че сте го разпитвали какво се е случило онази нощ на кораба на Валънтайн на Ийст Ривър. Били сте убедени, че Валънтайн е използвал нещо като черна магия. Е, не е така. Ако искаш да разбереш кое или кой разруши кораба, то отговорът е пред теб. Аз го направих.

Недоверчивият смях на Малачи се пое и от някои други от тълпата. Люк я гледаше и клатеше глава, но тя уверено продължи.

— Разруших кораба с руна — каза тя. — Беше толкова силна, че предизвика разпадането на кораба на парчета. Аз мога да създавам нови руни. Различни от посочените в Сивата книга. Руни, каквито никой не е виждал досега… толкова могъщи…

— Достатъчно — отекна гласът на Малачи. — Това е смехотворно. Никой не може да създава нови руни. Това е абсолютно невъзможно. — Той се обърна към множеството. — Подобно на баща си, това момиче не е нищо друго, освен една лъжкиня.

— Тя не лъже. — Гласът дойде от другия край на тълпата. Беше ясен, стегнат и делови. Тълпата се обърна и Клеъри видя кой бе проговорилият: беше Алек. От двете му страни бяха застанали Изабел и Магнус. С тях беше и Саймън, както и Мерис Лайтууд. Те стояха до входната врата, образувайки малка, решителна група. — Аз видях как създаде една руна. Дори я изпробва върху мен. И тя действаше.

— Лъжеш — каза консулът, но в очите му вече се долавяше колебание. — За да защитиш приятелката си…

— Е, Малачи — каза Мерис с режещ глас, — защо му е на сина ми да лъже за такова нещо, при положение че истината може много лесно да се провери? Дай на момичето едно стили и я накарай да създаде руна.

Из залата се понесе шепот на одобрение. Патрик Пенхалоу пристъпи напред и подаде на Клеъри едно стили. Тя го пое с благодарност и се обърна към множеството.

Устата й бе пресъхнала. Адреналинът й бе все така висок и това съвсем не й помагаше да се пребори със сценичната си треска. И какво трябваше да прави сега? Каква руна трябваше да измисли, за да убеди множеството в правотата на думите си? Какво би им показало истината?

Тогава тя погледна над тълпата и видя Саймън със семейство Лайтууд да гледа към нея през празното пространство, което ги разделяше. Беше по същия начин, по който Джейс я беше погледнал в имението. И тя си помисли, че има нещо, което свързва тези двете момчета, които тя толкова много обичаше, единственото общо помежду им: и двамата вярваха в нея дори когато тя самата не си вярваше.

И докато гледаше Саймън и си мислеше за Джейс, тя наклони стилито и натисна острието му към вътрешната част на китката си, там, където биеше пулсът й. Докато рисуваше, тя затвори очи, уверена в себе си и в това, че стилито ще създаде руната, която й трябва. Тя чертаеше леко, едва-едва — щеше да й трябва само временно, — но без за миг да се поколебае. И когато свърши, тя вдигна глава и отвори очи.