Касандра Клеър - Град от стъкло

— Гладен ли си?

Той сведе ядосан поглед към нея.

— Боиш се, че ще те ухапя?

— Знаеш, че кръвта ми е на твое разположение, когато поискаш.

Тръпки, но не от студ, преминаха през него и той я притисна още по-плътно до себе си.

— Никога не бих го направил — каза той. И добави по-тихо: — Между другото, аз вече пих от кръвта на Джейс… достатъчно съм се хранил от приятелите си.

Клеъри си спомни за сребристия белег на шията на Джейс. Бавно, все още с образа на Джейс пред вътрешния си взор, тя попита:

— Мислиш ли, че затова…?

— Какво…?

— Затова понасяш слънчевата светлина. Искам да кажа, преди не я понасяше, нали? Преди онази нощ на кораба?

Той кимна неохотно.

— Е, какво още се случи? Само пи от кръвта му ли?

— Искаш да кажеш, от нефилимската му кръв? Не. Струва ми се, че не е в това причината. Ти и Джейс… нали не сте съвсем обикновени? Искам да кажа, не сте обикновени ловци на сенки. У вас има нещо особено. Както каза и кралицата на феите, вие сте експерименти. — Той се усмихна на изумения й поглед. — Не съм глупав. Мога да събера две и две. Ти с твоята способност да създаваш руни и Джейс, ами той… никой не може да е толкова досаден, ако за това не му помагат свръхестествени сили.

— Наистина ли никак не го харесваш?

— Не съм казал, че не харесвам Джейс — възрази Саймън. — По-точно, да, в началото може и да съм го мразел. Той изглеждаше толкова арогантен и самоуверен, а ти се държеше, сякаш е измислил топлата вода…

— Не е така.

— Позволи ми да довърша, Клеъри. — Саймън сякаш се задъхваше, доколкото изобщо може да се задъхва някой, който поначало не диша. Сякаш тичаше и едва говореше. — Знаех колко много го харесваш и си мислех, че той се възползва от теб, че за него ти си просто едно мунданско момиче, което се впечатлява от фокусите, които прави той като ловец на сенки. В началото си казах, че никога няма да му се вържеш, а дори и да го направиш, той скоро ще се отегчи от теб и ти ще се върнеш при мен. Не се гордея с тези си разсъждения, но когато човек е отчаян, вярва в какво ли не. И после, когато се оказа, че ти е брат, почувствах това като отмяна на смъртна присъда в последната минута… и бях щастлив. Радвах се дори, когато го виждах как страда, до онази нощ в двореца на феите, когато той те целуна. Тогава видях…

— Какво видя? — попита нетърпеливо Клеъри.

— Начинът, по който той те гледаше. Тогава разбрах. Никога не се е възползвал от теб. Той те обичаше и това го убиваше.

— Затова ли отиде в Дюмор? — прошепна Клеъри. Все се канеше да го пита за това, но все не намираше кураж да повдигне въпроса.

— Заради вас с Джейс? В интерес на истината, не. Още от онази нощ в хотела нещо ме теглеше натам. Сънувах го. Понякога се събуждах вече облечен и стоящ на улицата, с непреодолимото желание да се върна в хотела. Най-лошо беше през нощта, а също и когато минавах край хотела. Дори не допусках, че може да е нещо свръхестествено — мислех, че е нещо като посттравматичен стрес. Онази нощ бях така уморен и ядосан, а ние бяхме толкова близо до хотела, при това нощем… дори не помня точно какво се случи. Само си спомням, че излязох от парка и после… нищо.

— Но ако не беше ми се разсърдил… ако не те бяхме разстроили…

— Не мисля, че си можела да го предотвратиш — каза Саймън. — И не е като да не съм знаел. Не можеш дълго да игнорираш истината, накрая тя изскача наяве. Моята грешка е, че не ти казах какво се случва с мен, не ти казах за сънищата си. Но не съжалявам, че имахме връзка. Доволен съм, че опитахме. И те обичам, задето опита с мен, макар да не се получи.

— Толкова исках да се получи — каза нежно Клеъри. — Не исках да те нараня.

— Не съжалявам за нищо — каза Саймън. — Няма да спра да те обичам. За нищо на света. Знаеш ли какво ми каза Рафаел? Че не се държа като добър вампир, понеже вампирите приемат, че са мъртви. Аз обаче, докато помня какво значи да те обичам, винаги ще се чувствам като жив.

— Саймън…

— Погледни. — Той се откъсна от нея, тъмните му очи се разшириха. — Там долу.

Слънцето представляваше червена сияеща ивица на хоризонта; когато тя погледна, то трепна и изчезна, търкулвайки се зад тъмния ръб на света. Демоничните кули на Аликанте внезапно пламнаха за нов живот. На тяхната светлина Клеъри видя тъмното множество, което неспокойно крачеше пред Северната порта.

— Какво става? — прошепна тя. — Слънцето залезе, защо не отварят портите?

Саймън стоеше неподвижен.

— Клейвът — каза той. — Сигурно са отказали предложението на Люк.