Касандра Клеър - Град от стъкло

Тя сведе поглед към ръцете си. В гнева си бе изтръгнала няколко снопчета трева и пръстите й бяха целите в кал и кръв, защото си бе счупила нокът. Когато яростта й попремина, я обзе чувство на празнота. До този момент не беше осъзнавала колко е ядосана на майка си, не и преди тя да пристъпи през прага, когато страхът на Клеъри за живота й отстъпи и тя разбра какво се криеше под него. Сега, когато се поуспокои, тя се запита дали част от нея не искаше да накаже майка й за това, което се е случило на Джейс. Ако той не беше лъган — ако и двамата не бяха лъгани, — тогава може би откритието за това, което е направил Валънтайн с него, когато е бил само бебе, нямаше да го подтикне към постъпка, на която Клеъри не можеше да не гледа като на самоубийствена.

— Може ли да се присъединя и аз?

Тя подскочи от изненада и се завъртя встрани, поглеждайки нагоре. Саймън стоеше над нея с ръце в джобовете. Някой — вероятно Изабел — му беше дал тъмно яке от твърд черен плат, какъвто ловците на сенки използваха за униформите си. Вампир в униформа, помисли си Клеъри, като се запита дали това беше прецедент.

— Проследил си ме — каза тя. — Голям ловец на сенки съм, няма що.

Саймън сви рамене.

— Е, за твое успокоение, умея да се движа тихо и елегантно като пантера.

Клеъри неволно се усмихна. Тя се надигна и седна, като заизтърсва калта от ръцете си.

— Ами, заповядай. Тук всеки може да се цупи на спокойствие.

Сядайки до нея, Саймън огледа града и подсвирна.

— Хубава гледка.

— Наистина. — Клеъри косо го погледна. — Как ме намери?

— Ами, отне ми няколко часа. — Той криво се усмихна. — После си спомних как навремето, в първи клас, когато се скарахме, ти се покатерваше на покрива ни и майка ми трябваше да те сваля оттам.

— Е, и?

— Познавам те — каза той. — Когато си разстроена, гледаш да се качиш на високо.

Той й подаде нещо — нейното зелено палто, сгънато грижливо. Тя го взе и си го наметна — личеше му на горкото, че е активно носено. Дори имаше малка дупка на лакътя, достатъчно голяма обаче, за да си провреш пръста.

— Благодаря ти, Саймън. — Тя обви ръце около коленете си и се втренчи в града. Слънцето се беше снишило на небето и кулите бяха започнали да блестят в червеникаворозово. — Майка ми ли те изпрати при мен?

Саймън поклати глава.

— Всъщност ме изпрати Люк. И ми каза да ти предам, че е добре да се върнеш преди залез. Случва се нещо грандиозно.

— Какво по-точно?

— Люк е поставил ултиматум на Клейва до залез-слънце да реши дали ще отпусне на долноземците места в Съвета. По здрач всички долноземци ще се съберат пред Северната порта. Ако от Клейва се съгласят, те ще влязат в Аликанте. Ако не…

— Ще си отидат — довърши Клеъри. — А Клейвът ще се предаде на Валънтайн.

— Точно така.

— Те ще се съгласят — рече Клеъри. — Трябва да се съгласят. — Тя обгърна коленете си още по-плътно. — Те никога не биха приели да ги управлява Валънтайн. Никой не би приел.

— Радвам се да видя, че не си загубила идеализма си — каза Саймън и макар че тонът му звучеше небрежно, Клеъри долови под него някакъв друг глас. Този на Джейс, който казваше, че не е идеалист, и тя потрепери въпреки палтото си.

— Саймън? — каза тя. — Имам един глупав въпрос.

— Слушам.

— Ти спа ли с Изабел?

Саймън се задави. Клеъри бавно обърна поглед към него.

— Добре ли си? — попита тя.

— Предполагам — рече той, като с видимо усилие възвърна самообладанието си. — Ти сериозно ли?

— Ами, нямаше те цяла нощ.

Известно време Саймън мълчеше. Най-накрая каза:

— Не съм сигурен, че това ти влиза в работата, но отговорът е не.

— Добре — каза Клеъри и след известна пауза добави: — Предполагам, че не би се възползвал от нея, когато е толкова уязвима поради скръбта си.

Саймън изсумтя.

— Ако някога срещнеш мъж, който не би се възползвал от Изабел, обади ми се. С удоволствие бих му стиснал ръката. Или ще избягам далеч от него, знам ли.

— Значи не излизаш с Изабел?

— Клеъри — рече Саймън, — защо ме разпитваш за Изабел? Не искаш ли да говорим за майка ти? Или за Джейс? Изи ми каза, че той е заминал. Представям си как се чувстваш.

— Не — каза Клеъри. — Не, не мисля, че можеш да си представиш.

— Не си единствената, която някога се е чувствала изоставена. — В гласа на Саймън се долавяше известно раздразнение. — Тоест, искам да кажа… това, което имам предвид, е, че никога не съм те виждал толкова ядосана. При това на майка си. Мислех, че тя ти липсва.