Касандра Клеър - Град от стъкло

Майката от нейните представи много малко приличаше на жената, която сега стоеше пред нея. В спомените на Клеъри, Джослин бе нежна и артистична, малко бохемка с изцапан с бои комбинезон, червената й коса сплетена на плитка или прикрепена с молив на едър кок. Но тази Джослин беше непоколебима и остра като нож, косата й бе опъната назад, с нито един разпилян косъм; чернотата на униформата придаваше на лицето й блед и суров вид. Не такова изражение си бе представяла Клеъри: вместо радост, имаше нещо много подобно на ужас в начина, по който тя гледаше Клеъри с огромните си зелени очи.

— Клеъри — каза с въздишка тя. — Дрехите ти.

Клеъри се погледна. Тя бе облякла черната униформа на ловец на сенки на Аматис, въпреки че майка й бе посветила целия си живот на това, да не допусне дъщеря й някога да облече такава униформа. Клеъри с мъка преглътна и се изправи, като стискаше ръба на масата с ръце. Тя виждаше как кокалчетата й побеляват, но някак си усещаше ръцете си отделени от тялото, сякаш принадлежаха на някой друг.

Джослин пристъпи към нея и протегна ръце.

— Клеъри…

Но Клеъри заотстъпва назад, толкова бързо, че удари гърба си в плота. Прониза я болка, но тя почти не й обърна внимание; гледаше втренчено майка си. Саймън също я гледаше с леко отворена уста; Аматис също беше поразена.

Изабел се изправи и застана между Клеъри и майка й. Ръката й се плъзна под престилката и Клеъри усети как тя хваща сребристо-златистия си камшик.

— Какво става тук? — попита настойчиво Изабел. — Коя си ти?

Строгият й глас леко потрепери, сякаш уловила изражението по лицето на Джослин, която се бе втренчила в нея с ръка на сърцето.

— Мерис — гласът на Джослин беше почти като шепот.

Изабел се изуми.

— Откъде знаеш името на майка ми?

Лицето на Джослин започна да възвръща цветовете си.

— Разбира се! Ти си дъщерята на Мерис. Просто… толкова приличаш на нея. — Тя бавно спусна ръката си. — Аз съм Джослин Фр… Феърчайлд. Майката на Клеъри.

Изабел извади ръката изпод престилката си и погледна към Клеъри напълно объркана.

— Но ти беше в болницата… в Ню Йорк…

— Така е — каза Джослин с по-твърд глас. — Но благодарение на дъщеря ми вече съм добре. И искам да поговоря с нея насаме.

— Аз обаче не съм сигурна, че тя иска същото — каза Аматис, протегна ръка и я сложи на рамото на Джослин. — Предполагам, че това е шокиращо за нея…

Джослин се отскубна от Аматис и се приближи към Клеъри с протегнати напред ръце.

— Клеъри…

Най-после Клеъри успя да проговори. Гласът й беше студен, леден и толкова гневен, че сама се изненада от него.

— Как дойде тук, Джослин?

Майка й замръзна на мястото си, а по лицето й пробяга колебание.

— Току-що минах през Портала с Магнус Бейн. Вчера той дойде при мен в болницата… донесе ми противоотровата. Разказа ми за всичко, което си направила за мен. Когато се събудих, не исках нищо друго, освен да те видя… — Гласът й трепна. — Клеъри, нещо не е наред ли?

— Защо никога не си ми казала, че имам брат? — попита Клеъри. Не това бе очаквала да каже, дори не беше планирала да го произнесе. Но го направи.

Джослин отпусна ръце.

— Мислех, че е мъртъв. Предположих, че ако знаеш, само ще страдаш.

— Нека ти кажа нещо, мамо — рече Клеъри. — Да знаеш, е по-добре, отколкото да не знаеш. Винаги.

— Съжалявам… — започна Джослин.

— Съжаляваш? — извика Клеъри; сякаш нещо се бе разкъсало в нея и сега оттам излизаше на талази цялата й горчивина, цялата потискана ярост. — Няма ли да ми обясниш защо никога не ми каза, че съм ловец на сенки? Или това, че баща ми е жив? О, и за това, как си платила на Магнус да изтрива спомените ми?

— Опитвах се да те защитя…

— Е, тук не си се справила! — извика Клеъри. — Какво очакваше да се случи с мен след твоето изчезване? Ако не бяха Джейс и другите, щях да умра. Ти така и не ми показа как да се защитавам. Никога не си ми говорила за опасностите, които ме дебнат. Какво си въобразяваше? Че ако се сблъскам със злото, то няма да ме забележи? — Очите й горяха. — Знаела си, че Валънтайн не е мъртъв. Казала си на Люк, че според теб той е жив.

— Точно затова трябваше да те скрия — каза Джослин. — Не можех да рискувам Валънтайн да разбере къде си. Не можех да му позволя да те доближи…

— Защото е превърнал първото ти дете в чудовище ли? — рече Клеъри. — И ти не си искала да постъпи по същия начин с мен.

Безмълвна от изумление, Джослин само стоеше неподвижно и я гледаше.