Касандра Клеър - Град от стъкло

— Но те не могат да направят това! — извика остро Клеъри. — Това означава, че…

— … ще се предадат на Валънтайн.

— Не могат да направят това! — отново извика възмутено Клеъри, но колкото и да се взираше, тя виждаше само как групи тъмни силуети край защитите се обръщат и се оттеглят от града, пъплейки като мравки от разровен мравуняк.

На гаснещата светлина лицето на Саймън изглеждаше като восъчно.

— Явно — каза той — те наистина много ни мразят. Наистина предпочитат Валънтайн.

— Това не е омраза — каза Клеъри. — Просто наистина се страхуват. Дори Валънтайн се страхува от долноземците. — Тя го каза, без да се замисли, но още докато го изричаше, установи, че това е истина. — Страх и завист.

Саймън запримига изненадано към нея.

— Как така завист?

Но Клеъри се бе пренесла мислено в съня, който й бе показал Итуриел, и гласът на Валънтайн отекна в ушите й. Исках да попитам защо. Защо Разиел създаде нас, неговата раса ловци на сенки, без да ни даде силата, която имат долноземците — бързината на вълците, безсмъртието на феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите. Оставил ни е беззащитни пред обитателите на ада, въоръжени само с тези рисувани линии по кожата ни. Защо тяхното могъщество е по-голямо от нашето? Защо не можем да имаме и ние това, което имат те? Нима това е справедливо?

Устните й се разтвориха и тя се втренчи с невиждащ поглед надолу към града. Долови смътно, че Саймън бе произнесъл името й, но мислите й блуждаеха. Ангелът можеше да й покаже какво ли не, помисли си тя, но по някаква причина той бе избрал точно тези сцени, тези спомени. В мислите си тя видя как Валънтайн гневно крещи: Да се съюзим с долноземците, да се свържем с тези същества!

И тогава видя руната. Онази, от видението й. Руната на простия възел.

Защо да не можем да имаме и ние това, което имат те?

— Обединение — каза гласно тя. — Това е руната на обединението. Тя свързва свои и чужди.

— Какво? — Саймън вдигна объркан поглед към нея.

Тя се изправи на крака, като изтупваше прахта от себе си.

— Трябва да сляза долу. Те къде са?

— Кои къде са? Клеъри…

— От Клейва . Къде заседават? Къде е Люк?

Саймън също се изправи на крака.

— Залата на Съглашението. Клеъри…

Но тя вече тичаше напред по виещата се пътека към града. Саймън изруга под носа си и хукна след нея.

Казват, че всички пътища водят към залата. Думите на Себастиян пулсираха в главата й и тя тичаше надолу по тесните улици на Аликанте. Надяваше се това да е истина, защото в противен случай определено щеше да се загуби. Улиците се виеха причудливо и нямаха нищо общо с прекрасните, прави, пресичащи се под прав ъгъл улици на Манхатън. В Манхатън винаги знаеш къде се намираш. Всичко е ясно номерирано и обозначено. Това тук си беше цял лабиринт.

Тя мина през тесен двор и се спусна надолу по канала, знаейки, че ако следва водата, все ще стигне до Площада на ангела. За нейна изненада обаче пътят я отведе до дома на Аматис и след като се стрелна покрай него, се спусна по една широка, извита, позната улица. От нея се излизаше на площада със статуята на ангела, в чийто край се издигаше бялата Зала на Съглашението. До сияещата в бяло статуя стоеше Саймън, който бе скръстил ръце и мрачно я наблюдаваше.

— Можеше да ме почакаш — каза той.

Тя се бе навела напред, с ръце на коленете и опитваща се да си поеме въздух.

— Ти… не говориш сериозно… при положение че си дошъл преди мен.

— Вампирска скорост — каза Саймън с известно задоволство. — Когато се приберем в Ню Йорк, може да се запиша за някой маратон.

— Това би било… нечестно. — С последно дълбоко вдишване Клеъри се изправи и отметна от очите си запотената си коса. — Хайде, да влезем.

Залата беше пълна с ловци на сенки, повече, отколкото бе виждала досега събрани на едно място, дори в нощта на нападението на Валънтайн. Гласовете им се издигаха в ропот, наподобяващ спускаща се лавина. Повечето спореха и крещяха на групи — подиумът беше пуст, картата на Идрис висеше захвърлена зад него.

Тя потърси с очи Люк. Трябваше й време, докато го открие, облегнат на една колона, притворил очи. Видът му бе окаян — сякаш полумъртъв, с отпуснати рамене. Аматис бе застанала зад него и разтревожено го потупваше по рамото. Клеъри се огледа, но никъде в тълпата не съзря Джослин.

За миг се поколеба. После се сети за Джейс, тръгнал да търси Валънтайн, сам, с ясното съзнание, че това може да коства живота му. Той знаеше, че е част от случващото се, част от историята, както и тя — винаги е била, дори когато не го е съзнавала. Адреналинът продължаваше да циркулира в тялото й, подобно на иглички, които бодяха сетивата й и правеха всичко да изглежда ясно. Дори твърде ясно. Тя стисна ръката на Саймън.