Касандра Клеър - Град от стъкло

Думите й отекнаха в тишината наоколо. Светът се разми пред погледа й и тя разбра, че е произнесла втората половина от речта си втренчена в тавана на залата и че меките бели експлозии, които бе видяла, всъщност са звезди, изгряващи една по една на нощното небе. Наоколо се възцари продължителна тишина и отпуснатите от двете й страни ръце се свиха в юмруци. И после бавно, много бавно, тя погледна надолу и срещна очите на множеството, вперени в нея.

Клеъри седеше на най-горното стъпало на Залата на Съглашението и гледаше към Площада на ангела. Луната вече беше изгряла и се виждаше над покривите на къщите. Демоничните кули отразяваха сребристобялата й светлина. Мракът умело прикриваше белезите и раните на града; под нощното небе сякаш беше напълно спокойно — стига да не поглеждаш към хълма на Гард и очертанията на порутената крепост.

Оттатък площада патрулираха стражи, които ту се появяваха, ту изчезваха на магическата светлина на лампите. Те преднамерено не обръщаха внимание на присъствието на Клеъри.

Няколко стъпала по-надолу Саймън сновеше напред-назад и стъпките му бяха смайващо безшумни. Той бе пъхнал ръце в джобовете и когато се обърна, за да се изкачи при нея, лунната светлина се отрази в бледата му кожа, сякаш в огледална повърхност.

— Спри да ходиш напред-назад — каза му тя. — Само ме изнервяш допълнително.

— Извинявай.

— Имам чувството, че сме навън от цяла вечност. — Клеъри наостри уши, но не успя да чуе нищо повече от глух ропот на множество гласове, идващ от затворената двойна врата на залата. — Можеш ли да чуеш какво си говорят вътре?

Саймън притвори очи; изглежда му беше трудно да се концентрира.

— Малко — каза той след кратка пауза.

— Иска ми се да съм там — рече Клеъри, като ритна ядосано с пети стъпалата. Люк я беше помолил да изчака пред вратата, докато от Клейва обсъдят положението. Той искаше да изпрати с нея и Аматис, но Саймън предложи себе си на нейно място, изтъквайки, че Аматис би била по-полезна на Клеъри, ако остане в залата. — Иска ми се и аз да участвам в събранието.

— О — каза Саймън. — Едва ли.

Тя знаеше защо Люк я бе помолил да изчака отвън. Можеше да си представи какво говореха за нея вътре. Лъжкиня. Чудачка. Идиотка. Откачалка. Глупачка. Чудовище. Дъщеря на Валънтайн. Може и да беше по-добре да остане извън залата, но притеснението от очакването на решението на Клейва беше направо болезнено.

— Дали да не се изкача по някоя от тези — каза Саймън, поглеждайки към една от дебелите бели колони, които подпираха наклонения покрив на залата. Руните по тях представляваха навързани плетеници, но освен тях не се виждаше нищо, за което да се хване човек. — Да поизпусна парата, не за друго.

— О, я стига — каза Клеъри. — Ти си вампир, а не Спайдърмен.

В отговор Саймън само скочи леко в подножието на една от колоните. За миг той я огледа замислено, после я обви с ръце и започна да се катери. Клеъри гледаше с отворена уста как пръстите и стъпалата му намираха упора на невъзможни места в грапавия камък.

— Ти си Спайдърмен! — възкликна тя.

Саймън погледна надолу от изминатия на половина път по колоната.

— В такъв случай ти си Мери Джейн. Нейната коса също е червена — рече той. После погледна към града и се намръщи. — Надявах се оттук да видя Северната порта, но явно за целта трябва още да се катеря.

Клеъри знаеше защо той иска да види портата. При долноземците бяха изпратени пратеници да ги помолят да изчакат, докато приключат разискванията в Клейва, и Клеъри можеше само да се надява, че те са приели. И ако са приели, то какво ли ставаше там сега? Клеъри си представи тълпа от чакащи, нетърпеливо крачещи…

Двойната врата на залата изскърца и се отвори. През отвора се шмугна стройна фигура, затвори вратата и се обърна с лице към Клеъри. Тя беше още в сянка, но щом се придвижи напред, по-близо до магическата светлина, която осветяваше стълбите, Клеъри видя яркия пламък на червена, като своята, коса и разбра, че това е майка й.

Джослин вдигна поглед, изглеждаше объркана.

— О, здравей, Саймън. Приятно ми е, че… свикваш.

Саймън пусна колоната и се приземи леко в подножието й. Изглеждаше леко смутен.

— Здравейте, госпожо Фрей.

— Не мисля, че сега се налага да ме наричаш така — каза майката на Клеъри. — Можеш просто да ми казваш Джослин. — Тя се поколеба. — Знаеш ли кое ми се вижда странно в цялата тази… ситуация? Радвам се да те видя до Клеъри. Не помня кога за последно сте се разделяли.