Касандра Клеър - Град от стъкло

— Не знам. — Клеъри си спомни за картините, които й бе показал ангелът, спомни си колко ужасни бяха те. — Знам, че ти се сърдех за това, че ме излъга. Но не съм сигурна, че искам да науча още ужасни неща.

— Говорих с Люк. Според него трябва да ме изслушаш. Да чуеш цялата история. До най-малката подробност. Неща, които не съм казвала на никого, дори и на него. Не обещавам, че истината ще ти хареса. Но поне ще е истина.

Законът е суров, но е закон. Тя беше длъжна да чуе истината заради Джейс, точно колкото и заради себе си. Клеъри стисна по-силно стилито, кокалчетата й побеляха.

— Искам да знам всичко.

— Всичко… — Джослин си пое дълбоко дъх. — Дори не знам откъде да започна.

— Какво ще кажеш да започнеш от това, как си могла да се омъжиш за Валънтайн? Как си могла да се омъжиш за човек като него и да го направиш мой баща… та той е чудовище.

— Не. Той е човек. Признавам, не добър човек. Но ако искаш да знаеш защо съм се омъжила за него… ами, защото го обичах.

— Не би могла — рече Клеъри. — Никой не би могъл.

— Бях на твоите години, когато се влюбих в него — рече Джослин. — За мен той беше идеален — възхитителен, умен, великолепен, забавен, чаровен. Знам, че ти звучи налудничаво. Ти познаваш само този, сегашния Валънтайн. Не можеш да си представиш какъв беше той навремето. Когато ходехме заедно на училище, всички го обичаха. Той сякаш разпръскваше светлина, сякаш във вселената имаше някаква специално и ярко осветена част, към която принадлежеше само той и ако имахме късмет, можеше да я сподели с нас, поне мъничко. Всички момичета бяха влюбени в него и аз си мислех, че нямам шанс. У мен нямаше нищо специално. Дори не бях особено популярна; Люк беше един от най-близките ми приятели и аз прекарвах по-голямата част от времето си с него. Но по някаква причина Валънтайн избра мен.

Гадост , идеше й на Клеъри да каже. Но се въздържа. Дали защото в гласа на майка й имаше тъга, примесена с разкаяние. Или заради това, което бе казала за Валънтайн, че бил излъчвал светлина. Клеъри си бе помислила същото и за Джейс, но после се бе почувствала глупаво от тази мисъл. Но може би всички влюбени се чувстваха по този начин.

— Добре — каза тя, — разбирам. Но тогава си била на шестнайсет. Това не означава, че веднага е трябвало да се омъжиш за него.

— Когато се оженихме, аз бях на осемнайсет години. Той бе на деветнайсет — обясни Джослин спокойно.

— О, Боже! — рече ужасено Клеъри. — Ти би ме убила, ако реша да се омъжа на осемнайсет.

— Така е — съгласи се Джослин. — Но ловците на сенки се женят по-рано от мунданите. Техният — нашият — живот е по-кратък; малцина от нас умират от естествена смърт. Затова и правим всичко в по-млада възраст. Но дори и при това положение бях твърде млада да се омъжвам. И все пак семейството ми се радваше за мен… дори Люк се радваше за мен. Всички бяха на мнение, че Валънтайн е чудесно момче. А и съгласи се, че по онова време той си беше само едно момче. Единственият човек, който тогава ми каза да не се омъжвам за него, беше Мадлен. С нея бяхме приятелки от училище, но когато й съобщих, че съм сгодена, тя ми каза, че Валънтайн е егоист и отвратителен човек и че зад чаровната му маска се крие ужасен мерзавец. Реших, че просто ми завижда.

— Така ли се оказа?

— Не — рече Джослин, — тя говореше истината. Аз просто не желаех да слушам. — Тя сведе поглед към ръцете си.

— Но си съжалила — рече Клеъри. — След като си се омъжила за него, си съжалила, че си го направила, нали?

— Клеъри — рече уморено Джослин. — Ние бяхме щастливи заедно. Поне първите няколко години. Отидохме да живеем във вилата на родителите ми, където бях израснала; Валънтайн не желаеше да живеем в града и искаше останалите от Кръга също да напуснат Аликанте и да се държат настрани от Клейва. Семейство Уейланд живееха в имение само на един-два километра от нашето, имаше и други наблизо… семействата Лайтууд, Пенхалоу. Сякаш бяхме в центъра на света, с цялото това оживление около нас, с цялата тази страст и през цялото това време аз бях до Валънтайн. Той не допускаше да се почувствам пренебрегната или незначителна. Не, моята роля беше ключова в Кръга. Аз бях сред малцината, в чиито думи той се вслушваше. Все ми казваше, че без мен не би могъл да се справи с всичко това. Без мен щял да бъде едно нищо.

— Казвал е това? — Клеъри не можеше да си представи Валънтайн да каже такова нещо, нещо, което да издава, че е… уязвим.

— Да, но не беше вярно. Валънтайн не можеше да бъде нищо при никакви обстоятелства. Той бе роден да бъде лидер, да бъде в центъра на революцията. Към него непрекъснато се присъединяваха отцепници. Бяха привлечени от неговата страст и блясъка на идеите му. По онова време той дори не говореше кой знае колко за долноземците. По-скоро за реформи в Клейва, промяна на законите, които били остарели, допотопни и неподходящи. Валънтайн казваше, че трябва да има повече ловци на сенки, повече воини за борба с демоните, повече Институти… и че вместо да се тревожим как да скрием съществуването си, трябва да пазим Земята от демоните. Че трябва да ходим изправени и горди по света. Неговата визия бе примамлива: един свят, пълен с ловци на сенки, в който демоните бягат с писъци, а мунданите вярват в съществуването ни и са ни благодарни за това, което правим за тях. Бяхме млади; мислехме, че благодарностите имат значение. Такива ни бяха разбиранията. — Джослин си пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да се гмурне под водата. — Тогава забременях.