Касандра Клеър - Град от стъкло

Дори това не ми стигаше, за да гледам на него като на палач. Не съвсем. Той сякаш ги измъчваше с научна цел. До вратата на всяка клетка имаше тетрадка с усърдно водени бележки от експериментите: за колко време бе умряло всяко от съществата. Имаше един вампир, на когото той непрекъснато бе обгарял кожата, за да види дали има някакъв предел, отвъд който горкото същество няма да може да се регенерира. Беше ми трудно да чета записките му, без да ми призлее. Но някак си успях да не припадна или повърна.

Имаше една страница, посветена на експериментите, които е направил върху себе си. Беше прочел някъде, че кръвта на демоните може да подейства като стимулатор на силата на ловците на сенки, с която те са родени. Бе опитал да инжектира от тази кръв на себе си, но без резултат. Нищо не се случило, освен че се почувствал зле. От това той бе заключил, че е твърде стар, за да му подейства тази кръв. За да има ефект, трябва да я влее на дете… за предпочитане още неродено.

След тази страница, на която бяха записани собствените му резултати, имаше серия бележки, озаглавени по начин, който привлече вниманието ми. С моето име. Джослин Моргенстърн.

Помня как трепереха пръстите ми, докато разлиствах страниците, думите горяха в мозъка ми. „Джослин изпи сместа и тази нощ. По нея няма видими промени, но мен всъщност ме интересува нероденото дете… С редовно поемане на демонична кръв от тази, която й давам, детето може да добие изключителни способности… Миналата нощ чух как сърцето му биеше много по-силно, отколкото ако беше човешко, звучеше като мощна камбана, оповестяваща началото на ново поколение ловци на сенки, в чиито жили тече смесената кръв на ангелите и демоните, която поражда сили, надхвърлящи и най-смелите представи… Долноземците никога повече няма да бъдат най-силните на земята…“

Имаше още, и още. Бясно прелиствах страниците, пръстите ми трепереха, умът ми трескаво се връщаше назад към спомените за отварите, които Валънтайн ми даваше да пия всяка нощ, към кошмарите, че някой ме пробожда, дави и трови. Но не аз бях отровената. А Джонатан. Джонатан, когото той бе превърнал в нещо като полудемон. И тогава, Клеъри… тогава разбрах истинската същност на Валънтайн.

Клеъри изпусна въздуха, който не бе забелязала, че е задържала. Беше ужасно… толкова ужасно… много по-ужасно от това, което й бе показал Итуриел. Не можеше да определи за кого й беше повече жал, за майка й или за Джонатан. Джонатан — тя не можеше да мисли за него като за Джейс, не и като свързан с майка й, не и свързан с историята, която беше толкова жива в ума й — осъден да не бъде съвсем човек от баща, за когото е по-важно да умъртвява долноземци, отколкото да се грижи за собственото си семейство.

— Но… ти не си го напуснала и тогава, нали? — попита Клеъри и гласът и прозвуча немощно в собствените й уши. — Останала си…

— По две причини — рече Джослин. — Едната беше Въстанието. Това, което бях открила онази нощ в избата, ми подейства като шамар. Надмогнах страданието си и се насилих да видя какво се случва край мен. След като разбрах какво е намислил Валънтайн — масово клане на долноземци, — знаех какво не бива да допускам да се случи. Започнах да се срещам тайно с Люк. Не можех да му кажа какво е направил Валънтайн с мен и с нашето дете. Знаех, че той ще побеснее, че няма да се удържи и ще тръгне да преследва Валънтайн, за да го убие, а така щеше да рискува и собствения си живот. Не можех да допусна и някой друг да узнае какво е причинено на Джонатан. Независимо от всичко той си оставаше мое дете. Казах обаче на Люк за ужасите, които бях видяла в избата, за подозренията си, че Валънтайн не е с всичкия си и че лудостта му все повече се задълбочава. Двамата решихме да попречим на Въстанието. Трябваше да го направя, Клеъри. Беше нещо като изкупление, единствен начин да заплатя грешката си, че изобщо някога съм се включила в Кръга, че съм повярвала на Валънтайн. Че съм го обичала.

— И той не разбра, така ли? Имам предвид, Валънтайн. Той не заподозря ли какво правите?

Джослин поклати глава.

— Когато хората те обичат, те ти вярват. Освен това, вкъщи се правех, че всичко е наред. Престорих се, че вече не изпитвам първоначалното си отвращение от вида на Джонатан. Носех го в дома на Мерис Лайтууд и го оставях да си играе с нейния син, Алек. Понякога при нас идваше и Селин Херондейл — по онова време тя беше бременна. „Съпругът ти е толкова мил, казваше ми тя. Толкова се грижи за нас със Стивън. Дава ми отвари и смеси за здравето на бебето; те са чудотворни.“