Касандра Клеър - Град от стъкло

Настъпи дълго мълчание. Клеъри седеше неподвижно, втренчена в майка си и зяпнала от ужас. Тя говори за Джейс , помисли си тя. За Джейс, когато е бил бебе. Как можеш да изпитваш такива чувства към едно бебе?

— Мамо — прошепна тя. — Сигурно… сигурно е било следствие от стреса. Може да си била болна…

— Точно това ми каза и Валънтайн — рече безстрастно Джослин. — Че съм болна. Той самият обожаваше Джонатан. Не можеше да разбере какво ми има. И знаех, че е прав. Аз бях чудовище, майка, която не понася собственото си дете. Дори мислех да се самоубия. И може би наистина щях да го направя… и тогава получих известие по огъня от Рейгнър Фел. Той беше магьосник, който винаги е бил близък на семейството ми; все него викахме, когато ни трябваше заклинание за здраве или нещо подобно. Той бе разбрал, че Люк е станал водач на глутница върколаци в Брослиндската гора, на източната граница. Когато прочетох бележката, я изгорих. Знаех, че Валънтайн не бива да разбере. Но докато не отидох в свърталището на върколаците и не видях Люк, не можех да съм сигурна, че Валънтайн ме е излъгал, излъгал ме е за самоубийството на Люк. Именно тогава започнах наистина да го мразя.

— Но Люк каза, че си знаела, че нещо с Валънтайн не е наред… че си знаела, че прави ужасни неща. Той каза, че си знаела още преди промяната му.

Известно време Джослин не отговори.

— Знаеш ли, Люк не трябваше да бъде ухапан. Просто нямаше как да се случи. Беше рутинна обиколка на гората, той бе излязъл с Валънтайн… наистина не е трябвало да се случи.

— Мамо…

— Според Люк съм му разказала, че се страхувам от Валънтайн, още преди да бъде променен. Била съм му казала, че чувам писъци през стените на вилата, че съм се съмнявала в нещо, от нещо съм се страхувала. И Люк, доверчивият Люк, попитал Валънтайн за това още на следващия ден. Същата нощ Валънтайн взе Люк със себе си да патрулират и той бе ухапан. Мисля… мисля, че Валънтайн е направил така, че да забравя какво съм видяла и кое ме е изплашило. Накарал ме е да вярвам, че това са били само лоши сънища. И мисля, че онази нощ той е направил така, че Люк да бъде ухапан. Мисля, че е искал да отстрани Люк, за да няма кой да ми напомня, че се страхувам от съпруга си. Но тогава не разбрах, по-точно не веднага. Когато с Люк се видяхме съвсем за кратко в деня, след като получих съобщението от Рейгнър Фел, толкова исках да му кажа за Джонатан, но не можех, не можех. Джонатан беше мой син. Още като видях Люк, само от това, че го видях, и се почувствах по-силна. Докато се прибирах вкъщи, си казвах, че ще се опитам да се науча да обичам Джонатан. Ще се накарам да го обичам.

Същата нощ бях събудена от бебешки плач. Станах рязко и видях, че съм сама в спалнята. Валънтайн бе излязъл на някакво заседание на Кръга, така че нямаше с кого да споделя изумлението си. Виж, Джонатан никога не плачеше… не издаваше нито звук. Мълчанието бе едно от нещата, които най-много ме плашеха у него. Аз се втурнах по коридора към стаята му, но той си спеше най-спокойно. Само че аз чувах бебешки плач, бях сигурна в това. Хукнах надолу по стълбите, следвайки плача. Той сякаш идваше откъм празната винена изба, чиято врата бе заключена, защото не я използвахме. Аз обаче съм израснала в това имение, знаех къде баща ми държи ключовете…

Докато говореше, Джослин не поглеждаше към Клеъри; сякаш бе потънала в разказа си, в спомените си.

— Като малка никога не съм ти разказвала приказката за Синята брада, нали? В нея един мъж казал на жена си никога да не наднича зад заключената врата, тя обаче нарушила забраната му и видяла тленните останки на предишните съпруги на мъжа си, които той бил убил, подредени като пеперуди на витрина. Нямах представа какво ще намеря, когато отключа вратата. Ако някой ме попита дали отново бих го направила… дали още веднъж ще съм в състояние да се приближа до отворената врата, да използвам магическата светлина, която да ми показва пътя надолу по стълбите в мрака… Не знам, Клеъри. Просто не знам.

Миришеше… о, долу миришеше на кръв, смърт и гнило. Валънтайн бе прокопал подземен тунел в това, което някога е било винена изба. Оказа се, че не детски плач съм чула. Там имаше килии, в които бяха затворени разни същества. Демонични създания, оковани в сребристо-златисти окови, сгърчени, безжизнени и скимтящи в килиите си, имаше и много, много повече… тела на долноземци, мъртви и умиращи. Имаше върколаци, с мускулатура, полуразядена от сребърен прах. Вампири с потопени в светена вода глави и свличаща се от костите им кожа. Феи, чиято кожа бе надупчена със студено желязо.