Касандра Клеър - Град от стъкло

Саймън изглеждаше силно смутен.

— И аз се радвам да ви видя.

— Благодаря, Саймън. — Джослин стрелна с поглед дъщеря си. — Виж, Клеъри, ще може ли да поговорим за малко? Насаме?

Един безкраен миг Клеъри седеше неподвижно и гледаше втренчено майка си. Беше й трудно да не се чувства така, сякаш гледа непозната. Гърлото й се сви толкова много, че не можеше да проговори. Тя погледна към Саймън, който очакваше знак от нея дали да остане, или да се махне. Тя въздъхна.

— Добре.

Преди да потъне обратно в залата, Саймън вдигна окуражително палци. Клеъри се извърна и се втренчи надолу към площада, където стражите правеха своите обиколки, а Джослин, от своя страна, се приближи и седна до нея. Част от Клеъри копнееше да склони глава на рамото на майка и. Тя дори затвори очи и си представи, че всичко е наред. Друга част от нея знаеше, че няма смисъл; можеше да си стои със затворени очи колкото си иска.

— Клеъри — каза най-накрая много тихо Джослин. — Толкова съжалявам.

Клеъри се втренчи в ръцете си. Забеляза, че все още държи стилито на Патрик Пенхалоу. Надяваше се той да не си помисли, че се кани да му го открадне.

— Никога не съм мислила, че ще видя отново това място — продължи Джослин. Клеъри хвърли кос поглед към майка си и я видя да гледа към града, към демоничните кули, които хвърляха бледата си магическа светлина върху хоризонта. — Понякога го сънувах. Винаги съм искала да го нарисувам, да нарисувам спомените си, но не можех да го направя. Мислех си, че ако видиш какво съм нарисувала, ще започнеш да задаваш въпроси, вероятно щеше да се запиташ как тези образи са се родили в главата ми. Толкова се страхувах да не разбереш откъде съм наистина. Коя съм всъщност.

— И ето че разбрах.

— И ето че разбра. — Джослин звучеше унило. — И имаш всички основания да ме мразиш.

— Не те мразя, мамо — каза Клеъри. — Аз просто…

— Изгуби доверие в мен — рече Джослин. — Не мога да те упрекна за това. Трябваше да ти кажа истината. — Тя докосна леко рамото на Клеъри и сякаш доби кураж, когато Клеъри не се отдръпна. — Мога да ти кажа, че съм го направила, за да те предпазя, но знам как би прозвучало това. Току-що бях там, в залата, гледах те…

— Била си там? — смая се Клеъри. — Не те видях.

— Бях в най-затънтения ъгъл на залата. Люк ми беше казал да не идвам на събранието, защото присъствието ми ще разстрои всички, и вероятно е бил прав, но аз толкова исках да бъда там. Промъкнах се след началото на заседанието и се скрих в сенките. Но бях там. И просто исках да ти кажа…

— Че се държах като глупачка? — каза горчиво Клеъри. — Да, вече ми е известно.

— Не. Исках да ти кажа, че се гордея с теб.

Клеъри се обърна и погледна майка си.

— Наистина ли?

Джослин кимна.

— Разбира се. Заради начина, по който се изправи пред Клейва. Начинът, по който им показа какво можеш. Накара ги да те погледнат и да видят човека, когото обичат най-много на света, нали?

— Да — каза Клеъри. — Ти как разбра?

— Защото ги чух да произнасят различни имена — каза тихо Джослин. — Но аз през цялото време виждах теб.

— О! — Клеъри заби поглед в краката си. — Ами, аз още не съм сигурна, че те ми вярват за руните. Искам да кажа, надявам се, но…

— Може ли да я видя? — попита Джослин.

— Какво да видиш?

— Руната. Руната, която създаде, за да обединиш ловците на сенки и долноземците. — Тя се поколеба. — Ако не можеш да ми я покажеш…

— Не, няма проблем. — Клеъри начерта със стилито линиите на руната, която ангелът й бе показал, на едно от мраморните стъпала, водещи към Залата на Съглашението, и докато чертаеше, линиите пламваха в горещо злато. Беше силна руна, карта от преплетени линии, които образуваха стройно цяло. Едновременно проста и сложна. Сега вече Клеъри знаеше защо тази руна й бе изглеждала някак незавършена, когато я видя преди: трябваше й още една такава руна, за да може да функционира. Руна двойник. Партньор. — Обединение — каза тя, като отмести стилито. — Така ще нарека тази руна.

— И аз така мисля.

Джослин гледаше мълчаливо как руната припламна и изчезна, като остави леки черни очертания по камъка.

— Когато бях млада — каза най-накрая тя, — толкова се мъчех да обединя ловците на сенки и долноземците, да запазя Съглашението. Тогава имах чувството, че преследвам непостижима мечта — нещо, което на повечето ловци на сенки им е трудно дори да си представят. А ето че сега ти направи тази мечта достижима, направи я реална. — Джослин премигна бързо няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи. — Докато те гледах в залата, си дадох сметка за едно. Знаеш, че през всичките тези години се мъчех да те предпазя, като те държах далеч от всичко. Затова не исках и да ходиш в Пандемониум. Знаех, че този клуб се посещава и от долноземци, и от мундани… а това означава, че може да има и ловци на сенки. Предполагах, че има нещо в кръвта ти, което те тегли към това място, нещо, което си открила в света на сенките, дори и без Зрението си. Мислех си, че ще бъдеш защитена само ако скрия този свят от теб. И през ум не ми е минавало да се опитам да те защитя, помагайки ти да станеш силна и борбена. — Тя звучеше тъжно. — Но ти стана силна и без мен. Достатъчно силна, за да ти кажа истината, ако още искаш да я чуеш.