Касандра Клеър - Град от стъкло

Клеъри усети студени тръпки по тила си и внезапно — дори не знаеше защо — вече не беше сигурна, че иска да чуе истината от майка си, не искаше да чуе отново как Валънтайн бе превърнал Джейс в чудовище.

— Мамо…

Джослин поклати невиждащо глава.

— Ти ме попита, защо никога не съм ти казала, че имаш брат. Ето защо. — Тя трескаво си пое дъх. — Бях толкова щастлива, когато разбрах, че очаквам дете. Валънтайн също, каза ми, че винаги е искал да стане баща. Да обучи сина си да бъде воин, както неговият баща е обучил него. „Ами ако е дъщеря?“ — питах аз, а той се усмихваше и казваше, че неговата дъщеря ще бъде също толкова добър боец, колкото би била, ако е момче, и че би се радвал и на дъщеря. Мислех, че всичко е просто перфектно.

И тогава Люк бе ухапан от върколак. Знаеш, че всяко второ ухапване води до ликантропия. Аз бих казала, три от всеки четири. Рядко някой се измъква от тази болест и Люк не направи изключение. През следващото пълнолуние той се промени. На сутринта той се яви на стълбите пред вратата ни, целият в кръв, с разкъсани дрехи. Исках да му се притека на помощ, но Валънтайн ме задържа. „Джослин, рече той, бебето.“ Сякаш Люк щеше да се нахвърли върху мен и да изтръгне бебето от корема ми. Та това беше Люк, но Валънтайн ме избута встрани и помъкна Люк надолу по стълбите и после към гората. Когато след цяла вечност се върна, беше сам. Затичах се към него, но той ми каза, че Люк се е самоубил, отчаян от факта, че е ликантроп. Каза, че е… мъртъв.

Клеъри забеляза, че мъката в гласа на Джослин е все така прясна и остра, въпреки че знаеше, че Люк не е мъртъв. И тя си спомни собственото си отчаяние, когато видя как донесоха Саймън мъртъв на стълбите на Института. Има чувства, които не можеш да забравиш никога.

— Но той е дал на Люк нож — каза тихо Клеъри. — Казал му е да се самоубие. Накарал е съпругът на Аматис да се разведе с нея само защото брат й се е превърнал във върколак.

— Тогава не знаех за това — рече Джослин. — Когато Люк умря, имах чувството, че съм на дъното на черна яма. Не излизах с месеци от спалнята си, през цялото време лежах и се хранех единствено заради бебето. Мунданите биха определили състоянието ми като депресия, но ловците на сенки не познават понятия от този род. Според Валънтайн аз просто карах тежка бременност. Казваше на всички, че съм болна. Но аз бях болна… не можех да спя. Постоянно ми се причуваха странни шумове, писъци в нощта. Валънтайн ми даваше приспивателни, но от тях получавах кошмари. Ужасяващи сънища, че Валънтайн ме държи под вода, забива нож в тялото ми или ми дава отрова. Сутрин бях като пребита и дремех по цял ден. Нямах представа какво става в света навън, не знаех, че той е принудил Стивън да се разведе с Аматис и да се ожени за Селин. Не бях на себе си. И после… — Джослин сплете ръце в скута си. Те трепереха. — И после се появи бебето.

Тя млъкна и мълча толкова дълго, че Клеъри се запита дали изобщо ще продължи разказа си. Джослин се взираше невиждащо към демоничните кули, пръстите й нервно забарабаниха по коленете. Най-после тя рече:

— Когато бебето се роди, майка ми беше до мен. Ти така и не си я виждала… твоята баба. Тя беше толкова мила жена. Мисля, че щеше да я харесаш. Тя ми подаде моя син и първото ми впечатление, още когато го гушнах, бе, че одеялцето, в което беше повит, е мекичко, а той — толкова мъничък и нежен, само с едно кичурче руса коса на темето. Докато не отвори очи.

Гласът на Джослин беше равен, почти безстрастен, но Клеъри усети, че трепери, страхувайки се от това, което майка й щеше да каже. Недей , искаше да извика. Не ми казвай. Ала Джослин продължи, думите се изливаха от нея като смразяваща отрова.

— Обзе ме ужас. Сякаш някой ме бе потопил в киселина… сякаш кожата ми изгаряше и се свличаше от костите и аз отчаяно се опитвах да не изпусна бебето и да не започна да пищя. Казват, че всяка майка инстинктивно разпознава собственото си дете. Предполагам, че и обратното е вярно. Всеки нерв в тялото ми крещеше, че това не е моето бебе, че това бе нещо ужасно и неестествено, нещо нечовешко като паразит. Как майка ми не виждаше това? Но тя ми се усмихваше, сякаш всичко беше наред.

„Той се казва Джонатан“, каза някакъв глас откъм вратата. Вдигнах поглед и видях Валънтайн да наблюдава сцената пред себе си с изражение на радост. Бебето отново отвори очи, сякаш разпознало името си. Очите му бяха черни, черни като нощта, бездънни като тунели, издълбани в черепа му. И в тях нямаше нищо човешко.