Касандра Клеър - Град от стъкло

Първото, което видя, беше Малачи. Лицето му беше побеляло и той заотстъпва от нея, видимо ужасен, мълвейки думи на език, който тя не разбираше. И после тя видя зад него Люк, който я гледаше втренчено, с леко отворена уста. — Джослин? — каза Люк.

Тя поклати глава към него, само едва-едва, и погледна към множеството. То представляваше размазано петно от лица, което ту се проясняваше, ту се замъгляваше повече, докато тя се взираше в него. Някои се усмихваха, други се оглеждаха наоколо с изненада или се обръщаха към стоящия до себе си. Имаше и такива, чиито лица изразяваха ужас или изумление, закрили устните си с ръце. Тя видя как Алек стрелна Магнус с невярващ поглед, а после и нея, и Саймън, който гледаше в недоумение, видя и Аматис, която се втурна към нея, минавайки покрай едрата фигура на Патрик Пенхалоу, и се изкачи до ръба на подиума.

— Стивън! — каза тя, като вдигна поглед към Клеъри с нещо като сляпо изумление. — Стивън!

— О — рече Клеъри. — О, Аматис, не. — И в следващия миг тя усети как магията на руната се смъква от нея подобно на тънко, невидимо покривало.

Жадното лице на Аматис помръкна и тя се отдалечи от подиума, изражението й представляваше смесица от разочарование и почуда.

Клеъри погледна към тълпата. Всички бяха смайващо тихи, с лица, обърнати към нея.

— Знам какво видяхте всички току-що — рече тя. — И знам, че съзнавате, че този вид магия е нещо далеч по-голямо от всякакъв вълшебен прах или илюзия. А аз направих това с една руна, една-единствена руна, руната, която създадох сама . За тази способност има причина и знам, че може тя да не ви хареса, може и да не ми повярвате, но това е без значение. Важното в случая е, че ако ми позволите, аз мога да ви помогна в битката с Валънтайн.

— Няма да има битка с Валънтайн — каза Малачи. Докато говореше, той избягваше да я гледа. — Клейвът взе решение. Ще приемем условията на Валънтайн и утре сутринта ще се предадем.

— Не можете да направите това — каза тя с нотка на отчаяние в гласа. — Мислите, че всичко ще е наред, ако просто се предадете? Допускате, че Валънтайн ще ви позволи да си живеете както досега? Въобразявате си, че той ще се ограничи само с убиването на демони и долноземци? — Тя прекоси с поглед помещението. — Повечето от вас не са виждали Валънтайн от петнайсет години. Възможно е дори да сте забравили какъв е в действителност. Но аз знам. Чух го да разказва за намеренията си. Вие мислите, че за вас няма да е проблем да живеете под управлението му, но грешите. Той ще упражнява пълен контрол над вас, защото ще може да ви заплашва с пълно унищожение с помощта на Реликвите на смъртните. Разбира се, най-напред ще започне с долноземците. Но после ще се прехвърли и на Клейва. Ще убие първо членовете му, защото смята, че са слаби и корумпирани. После ще се заеме с тези, които имат роднински връзки с долноземци, като брат върколак, например… — очите й се насочиха към Аматис, — или имат непокорна дъщеря тийнейджърка, която се среща с елф — очите й се впиха в семейство Лайтууд, — и с всеки друг, който някога се е отнесъл приятелски с долноземец. А после ще се насочи към всеки, който е ползвал срещу заплащане услугите на магьосник. Колко от вас попадат в последната категория?

— Това е абсурдно — каза дрезгаво Малачи. — Валънтайн няма интерес да унищожава нефилими.

— Но според него този, който по някакъв начин е свързан с долноземец, не е достоен да бъде наречен нефилим — поясни Клеъри. — Вижте, вашата война не е срещу Валънтайн. Тя е срещу демоните. Призванието ви е да държите демоните далеч от този свят, това призвание идва от рая. А задача, спусната от там, не е нещо, с което можете да не се съобразите. Долноземците също мразят демоните. И те ги изтребват. Но ако Валънтайн спечели, той ще пропилее толкова много време, убивайки долноземци, както и свързаните с тях нефилими, че съвсем ще забрави за демоните. Което ще се случи и с вас, защото ще живеете в постоянен страх от Валънтайн. И така демоните ще залеят необезпокоявани света.

— Знам каква е целта на всичко това — процеди Малачи през зъби. — Няма да водим с помощта на долноземци битка, която не е сигурно дали ще спечелим…

— Но вие можете да я спечелите — каза Клеъри. — Можете! — Гърлото й бе пресъхнало, главата я болеше, а лицата в тълпата отпред се размазаха в неясно петно, тук-там пронизано от точици мека бяла светлина. Но ти не можеш да спреш сега. Трябва да продължиш. Трябва да опиташ. — Баща ми мрази долноземците, защото им завижда — продължи тя, думите й се нижеха една след друга. — Завист и страх заради всички качества, които те имат, а той не. За него е непоносимо, че в някои отношения те са по-могъщи от нефилимите, и аз бих се обзаложила, че не е единствен. Не е трудно да се страхуваш от това, което ти самият не притежаваш. — Тя си пое дъх. — Но какво ще стане, ако можете да ги споделите ? Какво ще стане, ако направя руна, която да обедини всички вас, всички ловци на сенки, с долноземците, които ще се бият на ваша страна, и така ще можете да обедините силите си — ще можете да оздравявате бързо като вампирите, да сте издръжливи като върколаците или да сте бързи като елфите. А те в замяна ще получат вашия опит, вашите бойни умения. Вие можете да станете непобедими… ако просто ми позволите да ви сложа знак и ако се биете редом с долноземците. Защото, ако не се сражавате рамо до рамо с тях, руните няма да действат. — Тя направи пауза. — Моля ви — рече, но думите излязоха едва чуто от пресъхналото й гърло. — Моля ви, позволете ми да ви сложа знак.