Касандра Клеър - Град от стъкло

Люк се поколеба. Нещо в бялото и уморено лице на Джейс породи у него съчувствие, въпреки собствената му умора — съчувствие и желание да покаже на това момче, измамено и предадено от възрастните в живота си, че не всички възрастни са като тях, че има и такива, на които може да разчита.

— Добре.

— И — каза Джейс — защото съм сигурен, че знаеш как да го поднесеш на Клеъри.

— Какво да поднеса на Клеъри?

— Обяснението за това, което ще направя. — Очите на Джейс се бяха разширили в светлината на изгряващото слънце; това го правеше да изглежда с години по-малък. — Ще проследя Себастиян, Люк. Знам как да го намеря и ще го следвам, докато не ме заведе при Валънтайн.

Люк ахна от изненада.

— Знаеш как да го намериш?

— Магнус ми каза заклинанието за проследяване, когато бях отседнал в дома му в Бруклин. Тогава се опитвахме да намерим баща ми, използвайки пръстена му. Не се получи, но…

— Ти не си магьосник. Не можеш да се справиш със заклинанието за проследяване.

— Това е руна. Като онази, с която инквизиторката ме е наблюдавала, когато отидох на кораба да се видя с Валънтайн. Просто трябва да я приложа на Себастиян.

— Но ние със семейство Пенхалоу опитахме. Той обаче не бе оставил нищо след себе си. Стаята му беше идеално изчистена може би именно по тази причина.

— Аз намерих нещо — каза Джейс. — Нишка, напоена с кръвта му. Не е много, но е достатъчно. Пробвах го и действа.

— Не можеш да хукнеш след Валънтайн на своя глава, Джейс. Аз няма да те пусна.

— Не можеш да ме спреш. Освен ако не започнеш битка тук на стълбите. Но няма да спечелиш. И двамата знаем, че е така. — В гласа на Джейс се долавяше странна нотка, нещо средно между увереност и самоненавист.

— Виж, колкото и да се мъчиш да се правиш на самотен герой…

— Аз не съм герой — рече Джейс. Гласът му беше ясен и безизразен, сякаш изговаряше най-очевидни факти.

— Помисли как ще го приемат семейство Лайтууд дори ако нищо не ти се случи. Помисли за Клеъри…

— Мислиш, че не съм помислил за Клеъри? Мислиш, че не съм помислил за семейството си? Защо мислиш, че правя това?

— А ти мислиш ли, че не помня какво е да си на седемнайсет? — отвърна Люк. — Да си въобразяваш, че имаш силата да спасиш света — и не само силата, но и задължението…

— Погледни ме — каза Джейс. — Погледни ме и ми кажи, че аз съм най-обикновен седемнайсетгодишен тийнейджър.

Люк въздъхна.

— У теб няма нищо обикновено.

— Сега ми кажи, че е невъзможно. Кажи ми, че намерението ми е обречено на провал. — И понеже Люк нищо не каза, Джейс продължи: — Люк, твоят план е чудесен, ако проработи. Да свикаш долноземците, да отблъснеш Валънтайн от портите на Аликанте. Това е по-добре, отколкото да легнеш и да се оставиш той да те тъпче. Той обаче това и очаква. Ти няма да го хванеш неподготвен. Но аз… аз ще го изненадам. Той едва ли би предположил, че някой следи Себастиян. Все пак това е една възможност, а ние трябва да се възползваме от всички възможности.

— Може и така да е — каза Люк. — Но е твърде много да се очаква от някого. Дори и от теб.

— Но не виждаш ли, това мога да бъда единствено аз — каза Джейс с отчаяние в гласа. — Дори и Валънтайн да се усети, че го следя, би могъл да ме допусне достатъчно близо…

— Достатъчно близо за какво?

— Да го убия — рече Джейс. — За какво друго?

Люк погледна към момчето, което стоеше на стълбите под него. Искаше му се по някакъв начин да проникне и да види Джослин в лицето на сина й по начина, по който я виждаше в лицето на Клеъри, но Джейс си беше неизменно себе си — сдържан, самотен и затворен.

— Можеш ли да го направиш? — попита Люк. — Можеш ли да убиеш собствения си баща?

— Да — каза Джейс, а гласът му прозвуча далечно като ехо. — Сега нали няма да вземеш да ми разправяш как не съм можел да го убия, понеже все пак бил мой баща и отцеубийството било непростимо престъпление?

— Няма. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че трябва да си сигурен, че ще успееш — каза Люк и за своя изненада откри, че част от него вече е приела, че Джейс ще направи точно това, което е казал, и че той ще му позволи. — Не можеш да направиш това, да скъсаш с всичко, с което си свързан тук, сам да преследваш Валънтайн до дупка и накрая да се провалиш.

— О — каза Джейс, — ще успея. — Той извърна поглед от Люк, погледна надолу по стълбите към площада, който само до вчера сутринта бе изпълнен с трупове. — Баща ми ме е направил такъв, какъвто съм. И аз го мразя за това. Мога да го убия. Сам се е погрижил за това.