Касандра Клеър - Град от стъкло

— Да те мразя? — повтори той, като я гледаше объркано. После посегна и докосна лицето й, леко, само върховете на пръстите му докосваха кожата й. — Казах ти, че не мога да спя. Утре в полунощ или ще воюваме, или ще се озовем под робството на Валънтайн. Това може да е последната нощ в живота ни или поне последната нормална нощ. Последната нощ, в която ще спим, а на сутринта ще станем както обикновено. И мога да мисля само за едно: искам да я прекарам с теб.

Сърцето й подскочи.

— Джейс…

— Нямах това предвид — каза той. — Няма да те докосна, не и ако не искаш. Знам, че не е редно — Боже, колко е нередно, — но просто искам да легна до теб и да се събудя до теб, поне веднъж в живота си. — Гласът му бе изпълнен с отчаяние. — Само тази нощ. На фона на всичко останало, какво значение има една нощ?

Защото само си помисли как бихме се чувствали на сутринта. Помисли си колко по-лошо би било да се преструваме пред другите, че между нас няма нищо, ако прекараме нощта заедно, дори и само да сме лежали един до друг. Това е като да поемеш малко дрога — само те кара да искаш още.

Но тя разбра защо той й каза всичко това. Защото не беше вярно, не и за него. Нямаше нищо, което да направи ситуацията по-лоша, точно както и нищо не можеше да я направи по-добра. Това, което той чувстваше, беше категорично като доживотна присъда и можеше ли тя да каже, че при нея е различно? Но дори и тя да се надяваше, че е така, дори и да се надяваше, че някой ден ще успее с времето или по някаква друга причина, или просто в резултат на изхабяване, да се чувства иначе, нямаше значение. Нищо на света не искаше повече от това, да прекара тази нощ с Джейс.

— Тогава спусни завесите, преди да си легнеш — каза тя. — Не мога да спя, когато в стаята е толкова светло.

Той я погледна недоверчиво. Клеъри с изненада разбра, че не бе очаквал тя да каже да. Миг по-късно той я беше сграбчил и притиснал към себе си, лицето му бе заровено в разрошената й от лежането коса.

— Клеъри…

— Да си лягаме — каза нежно тя. — Стана късно. — Отдръпна се от него и се обърна към леглото, покатери се на него и уви чаршафите около кръста си. Така, като го гледаше, тя се изкушаваше да си представи, че нещата са различни, че са изминали много години и те са правили стотици пъти това, което правеха сега, и че всяка нощ им е принадлежала, а не само тази. Тя подпря брадичка на ръцете си и го загледа как дърпа завесите, как разкопчава ципа на якето си и го закача на гърба на един стол. Отдолу бе облечен с бледосива тениска и знаците, които се виеха по голите му ръце, изпъкнаха, когато свали колана си с оръжията и го остави на пода. Той събу ботушите си и пристъпи към леглото, след което много внимателно легна до Клеъри. Лежейки по гръб, той извъртя глава и я погледна. На слабата светлина, процеждаща се в стаята през пролуката между завесите, тя успяваше да види контурите на лицето и блясъка на очите му.

— Лека нощ, Клеъри — каза той.

Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на тялото му. Той дишаше едва забележимо, а за себе си Клеъри не беше сигурна дали изобщо диша. Тя прокара ръка по чаршафа, колкото да се докоснат пръстите им — толкова леко, че ако беше друг, а не Джейс, нямаше и да усети докосването, но нервните окончания на върховете на пръстите й леко настръхнаха, сякаш ги бе доближила до пламък. Усети как той се напрегна до нея, а после се отпусна. Затворил бе очи и миглите му хвърляха леки сенки върху извивките на скулите му. Устата му беше извита в усмивка, сякаш усещаше, че тя го гледа. Клеъри се запита как ли би изглеждал на сутринта, с разрошена коса и сънни кръгове под очите. Независимо от всичко, тази мисъл я разтърсваше от щастие.

Тя прокара пръсти по неговите.

— Лека нощ — прошепна. Със сплетени ръце, подобно на деца във вълшебна приказка, тя усети, че заспива до него в тъмнината.

Люк прекара по-голямата част от нощта в гледане на пътя на луната през прозрачния таван на Залата на Съглашението. Небесното тяло приличаше на сребърна монета, плъзгаща се по чистата повърхност на стъклена маса. Както всеки път непосредствено преди пълнолуние, той почувства изострянето на зрението и обонянието си, макар да беше в човешкия си облик. Сега например можеше да помирише потта от колебанието, подплатена с острата воня на страха. Усещаше безпокойството на вълчата си глутница чак от Брослиндската гора, долавяше как сноват сред дърветата в тъмнината и очакват новини от него.