Касандра Клеър - Град от стъкло

— Не съм казал, че нищо не се е случило. — Той седна на леглото и се обърна към нея. Беше достатъчно близо, че тя да може да се наведе към него и да го целуне…

Сърцето й се сви.

— Да няма лоши новини? Да не би нещо… някой…

— Нито е лошо — каза Джейс, — нито е новина. Тъкмо обратното, не е ново. Това е нещо, което знам, а ти… вероятно и ти го знаеш. Бог е свидетел, че не съм се прикривал кой знае колко добре. — Очите му се плъзнаха по лицето й, бавно, сякаш се опитваше да го запомни. — Това, което се случи — каза той и се поколеба, — е, че аз осъзнах нещо.

— Джейс — прошепна тя внезапно и без да съзнава защо, се притесни от това, което той се канеше да каже. — Джейс, не е нужно да…

— Опитвах се да отида… на едно определено място — каза Джейс. — Но все нещо ме теглеше насам. Не можех да спра да вървя… не можех да спра да мисля за първия път, когато те видях, и за това, как така и не можах да те забравя. Исках, но не успях. Накарах Ходж да ме пусне да те намеря и да те доведа в Института. И после, в онова тъпо кафене, когато те видях да седиш на дивана със Саймън, още тогава се почувствах зле — аз трябваше да съм седнал с теб. Аз трябваше да те карам да се смееш. Не можех да се освободя от това чувство. Че трябва да съм аз. И колкото повече те опознавах, толкова по-силно го усещах… никога не съм чувствал подобно нещо. Винаги съм искал дадено момиче и след като съм го опознаел, вече съм загубвал интерес, но чувствата ми към теб ставаха все по-силни и по-силни до нощта, в която ти се появи в Ренуик и аз разбрах. Разбрах причината да се чувствам така, сякаш си част от мен, която съм загубил и която никога нямаше да разбера, че ми е отнета, докато не те видях отново. И тази причина беше, че ти си ми сестра, почувствах го като шега свише. Сякаш Бог се беше погаврил с мен, а дори не знам защо! Заради това, че си бях въобразил, че мога наистина да те имам, че заслужавам да бъда щастлив. Чудя се какво толкова съм направил, та да бъда наказан…

— Ако ти си наказан — каза Клеъри, — тогава и аз съм наказана. Защото всичко, което чувстваш ти, го чувствам и аз, но ние не можем… ние трябва да спрем да се чувстваме по този начин, защото нямаме друг избор.

Джейс сви ръце в юмруци.

— За какво нямаме друг избор?

— Просто не можем да бъдем заедно. Ако не го приемем, няма да можем да бъдем близо един до друг, дори в една и съща стая, а аз не бих понесла това. Предпочитам да те има в живота ми, макар и като мой брат, отколкото изобщо…

— И аз какво, да гледам как се срещаш с момчета, как се влюбваш в друг, как се жениш…? — Гласът му звучеше напрегнато. — И докато те гледам, ще умирам бавно всеки ден.

— Не. Защото ще ти бъде безразлично — каза тя, като, още докато го изричаше, се питаше дали може да понесе представата един ден да му е безразлично. Тя не беше помислила за толкова напред в бъдещето, колкото той, и когато се опита да си представи как го вижда да се влюбва в друга, да се жени за друга, не можа да види нищо друго, освен пуст черен тунел, който се простираше пред нея. — Моля те. Ако не говорим повече за това… ако просто се престорим…

— Няма какво да се преструваме — каза Джейс с абсолютна категоричност. — Аз те обичам и ще те обичам, докато умра, а ако има и живот отвъд смъртта, ще те обичам и тогава.

Дъхът й спря. Той го беше казал — думите не можеха да бъдат върнати. Тя се опита да отговори нещо, но не успя.

— Знам, че си мислиш, че искам да бъда с теб просто за да… да докажа на себе си, че съм чудовище — каза той. — И може би наистина съм чудовище. Не мога да кажа със сигурност дали е така. Но знам едно: макар във вените ми да тече демонична кръв, има и човешка. И че не бих могъл да те обичам по този начин, ако не бях поне малко човек. Защото демоните желаят . Но не обичат. А аз…

Тук той се изправи в изблик на непоносима тъга и тръгна към прозореца. Изглеждаше толкова объркан, колкото в Залата на Съглашението, застанал над тялото на Макс.

— Джейс? — каза Клеъри разтревожена и след като той не отговори, тя се изправи на крака и отиде при него, като положи ръка на рамото му. Той продължаваше да се взира през прозореца; техните отражения в стъклото бяха почти прозрачни — призрачни силуети на едно високо момче и по-ниско момиче, чиято ръка тревожно бе хванала неговата. — Какво има?

— Не биваше да ти говоря така — рече той, без да я поглежда. — Извинявай. Май доста прекалих. Изглеждаш толкова… шокирана. — Притеснението в гласа му беше като опъната струна.

— Така е — каза тя. — През последните няколко дни се питах дали не ме мразиш. А когато тази нощ те видях, предположението ми сякаш се затвърди.