Касандра Клеър - Град от стъкло

Чу се глух удар и вратата леко се разтресе, сякаш Изабел бе запратила нещо по нея. Вероятно някоя обувка.

— Не искам да говоря с теб и Клеъри. Не желая да говоря с никого. Остави ме на мира, Саймън.

— Клеъри не е тук — каза Саймън. — А аз няма да си тръгна, докато не говориш с мен.

— Алек! — изкрещя Изабел. — Джейс! Изгонете го оттук!

Саймън изчака. Отдолу не се чу никакъв звук. Алек или беше излязъл, или просто не се обаждаше.

— Няма ги, Изабел. Само аз съм тук.

Настъпи тишина. Най-накрая Изабел проговори отново. Този път гласът й се чуваше по-отблизо, сякаш бе застанала току до вратата.

— Сам ли си?

— Сам съм — каза Саймън.

Вратата се отвори. Изабел се появи в черен комбинезон, дългата й коса бе разпиляна по раменете. Саймън никога не я беше виждал така: боса, несресана и без грим.

— Можеш да влезеш.

Той мина покрай нея и влезе в тъмната стая. На светлината, идваща откъм коридора, той видя безпорядъка в стаята, сякаш е минало торнадо — или поне майка му би се изразила така. Дрехите бяха скупчени на пода, а една брезентова чанта бе разтворена така, сякаш е експлодирала. Яркият сребристо-златист камшик на Изабел висеше от едната страна на табла на леглото, а от другата — един дантелен бял сутиен. Саймън извърна поглед. Завесите бяха спуснати, лампите — угасени.

Изабел се тръшна в края на леглото си и го погледна с горчива насмешка.

— Изчервяващ се вампир. Кой да предположи. — Тя повдигна брадичка. — Е, пуснах те да влезеш. Какво искаш?

Независимо от гневния й поглед, на Саймън му се стори, че тя изглежда по-млада от обикновено, очите й бяха огромни и черни на посърналото й бяло лице. Той видя белите белези, които минаваха по светлата й кожа, по целите й голи ръце, гърба и ключиците, дори и по краката й. Ако Клеъри остане ловец на сенки , помисли си той, някой ден ще изглежда така, цялата в белези . Тази мисъл не го разстрои, както би го сторила преди. Имаше нещо в начина, по който Изабел носеше тези белези, сякаш се гордееше с тях.

Тя държеше нещо в ръце, което непрестанно въртеше между пръстите си. Беше нещо дребно, което блещукаше с матова светлина. За миг той си помисли, че може да е някакво бижу.

— Това, което се е случило с Макс, не е по твоя вина — каза Саймън.

Тя не го погледна. Беше забила поглед в предмета в ръцете си.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя и го вдигна. Предметът приличаше на малко войниче, изработено от дърво. Ловец на сенки — играчка, досети се Саймън, облечен в черна униформа. Сребристият блясък, който бе забелязал, идваше от почти изтрития малък меч в ръката на войничето.

— Това беше на Джейс — каза тя, без да дочака отговор. — Единствената му играчка, когато пристигна от Идрис. Не знам, може да е била част от по-голям комплект. Мисля, че сам си я е направил, но не знам подробности. Когато беше малък, обичаше да си я носи навсякъде, било в джоба, или иначе. И веднъж забелязах Макс да я разнася насам-натам. Тогава Джейс трябва да е бил на тринайсет. Просто я подарил на Макс, предполагам, че защото самият той се е почувствал твърде голям за нея. Та тя е била в ръцете на Макс, когато са го намерили. Сякаш я е хванал, за да се защити, когато Себастиян… когато той… — Тя млъкна. Виждаше се усилието, с което се удържаше да не заплаче. Стисна устни, когато започнаха неконтролируемо да треперят. — Аз трябваше да съм там, за да го защитя. За мен трябваше да се хване, за да се защити, а не за някаква тъпа малка дървена играчка. — Тя я хвърли на леглото, очите й блестяха.

— Ти си била в безсъзнание — възрази Саймън. — Та ти също едва не си умряла, Изи. Не си могла да направиш нищо.

Изабел поклати глава, разрешената й коса подскочи на раменете й. Тя погледна диво и ожесточено.

— Какво знаеш ти за това? — попита настойчиво тя. — Знаеш ли, че Макс дойде при нас в нощта, когато умря, и ни каза, че е видял някой да се катери по демоничните кули, а аз му казах, че е сънувал, и го отпратих? А той е бил прав. Предполагам, че копелето Себастиян се е катерил по кулата, за да свали защитите. И той го уби, за да не може Макс да каже на другите какво е видял. Само ако го бях послушала, ако просто бях отделила секунда да го изслушам, това нямаше да се случи.

— Как би могла да предположиш, че ще стане така? — рече Саймън. — А относно Себастиян… той не е истинският братовчед на семейство Пенхалоу. Измамил е всички ни.

Изабел не изглеждаше изненадана.

— Знам — каза тя. — Чух как го каза на Алек и Джейс Подслушвах ви от горния край на стълбите.