Касандра Клеър - Град от стъкло

— Това, което не разбирам — рече Саймън, — е защо Себастиян продължи да се мотае наоколо. След като е постъпил така с Изи и Макс, е знаел, че ще бъде заловен, нямало е начин да продължи да се преструва. Искам да кажа, че дори да си е мислел, че е убил Изи, вместо само да я зашемети, как е щял да обясни, че двамата са мъртви, а на него нищо му няма? Щял е да бъде разкрит. И защо висеше тук по време на битката? Защо дойде в Гард? Заради мен? Пределно ми е ясно, че по никакъв начин не го е било грижа дали съм жив, или мъртъв.

— Сега пък не си справедлив спрямо него — рече Джейс. — Сигурен съм, че той би предпочел да си мъртъв.

— Всъщност — каза Клеъри — мисля, че той е останал заради мен.

Джейс я измери с поглед, от който сякаш струяха златни искри.

— Заради теб? Надявал се е на още една страхотна среща, така ли?

Клеъри усети, че се изчервява.

— Не. Пък и онази среща не беше страхотна. Реално, то дори не беше среща. Не е там обаче работата. Когато той влезе в залата, се опитваше да ме изведе навън, за да сме поговорели. Явно е искал нещо от мен. Само дето не знам какво.

— А може би просто е искал теб — каза Джейс. И при вида на изражението на Клеъри допълни: — Не в този смисъл. Имах предвид, че е искал да те предаде на Валънтайн.

— Валънтайн не се интересува от мен — каза Клеъри. — Той винаги се е интересувал от теб.

Нещо трепна дълбоко в очите на Джейс.

— Сигурна ли си в това, което казваш? — Изражението му беше изключително неприветливо. — Съдейки по случилото се на кораба, мисля, че ти представляваш интерес за него. Което означава, че трябва да бъдеш внимателна. Много внимателна. Всъщност, никак няма да е лошо да прекараш следващите дни вкъщи. Да се заключиш в стаята си като Изабел.

— Няма да го направя.

— Разбира се, че няма да го направиш — каза Джейс, — защото целта на живота ти е да ме измъчваш, нали?

— Не всичко се върти около теб , Джейс — кипна Клеъри.

— Възможно е — каза Джейс, — но трябва да признаеш, че повечето неща все пак се въртят около мен.

Клеъри сподави порива си да изкрещи.

Саймън се покашля.

— Като стана дума за Изабел — само бегло, разбира се, но все пак реших да го спомена, преди спорът ви да е излязъл от контрол — мисля, че няма да е зле да поговоря с нея.

— Ти? — попита Алек, но после, почувствал се неудобно, побърза да допълни: — Исках да кажа… ние от собственото й семейство не успяхме да я убедим да излезе от стаята си. Защо си мислиш, че ти ще успееш?

— Може би точно защото не съм от семейството й — каза Саймън. Той бе застанал с ръце в джобовете, с изпънати рамене. Когато Клеъри бе седнала близо до него, бе забелязала, че тънката бяла линия на врата му, дело на Валънтайн, още си личеше, както и белезите от разреза по китките му. Сблъсъкът му със света на ловците на сенки го беше променил, при това не само външно, промяната бе по-дълбока от превръщането му във вампир. Той стоеше изпънат, с вдигната глава и приемаше спокойно закачките на Джейс и Алек. Онзи Саймън, който се плашеше от тях или се свиваше в тяхно присъствие, го нямаше.

Тя внезапно усети болка в сърцето си и потресена разбра каква бе причината. Той й липсваше — липсваше й Саймън. Саймън такъв, какъвто беше преди.

— Мисля, че трябва да опитам да накарам Изабел да говори с мен — рече Саймън. — Нищо не пречи.

— Но вече почти се мръкна — каза Клеъри. — Обещахме на Люк и Аматис да се приберем преди залез-слънце.

— Аз ще те изпратя до вас — каза Джейс. — Относно Саймън, мисля, че той ще се оправи в тъмното. Нали, Саймън?

— Разбира се, че ще се оправи — каза възмутено Алек, като прояви малко пресилено усърдие в стремежа си да заличи пренебрежението, което бе проявил към Саймън преди това. — Та той е вампир , а… — млъкна за момент и после допълни: — Всъщност, сега разбрах, че се шегуваш. Не ми обръщайте внимание.

Саймън се усмихна. Клеъри понечи да възрази… но се отказа. Донякъде и защото знаеше, че няма смисъл. Пък и изражението на Джейс, който гледаше покрай нея към Саймън, беше такова, че я накара да замълчи. Беше развеселено, забеляза Клеъри, изразяваше нещо средно между благодарност и — което беше най-изненадващо — известно уважение.

Разстоянието между новата къща на семейство Лайтууд и тази на Аматис беше кратко; на Клеъри й се искаше да бе по-дълго. Не можеше да се отърси от чувството, че всеки миг, прекаран с Джейс, е посвоему ценен и ограничен и че се доближава до невидимия момент, след който ще бъдат разделени завинаги.