Касандра Клеър - Град от стъкло

Из помещението отново се понесе шепот сред множеството. Инквизиторът се спъваше и цвърчеше като плъх в капан, докато Малачи го държеше здраво за ръката, а Валънтайн продължи напред, без да ги удостои повече с вниманието си. Ловците на сенки, които се бяха събрали около пейките, се дръпнаха назад, подобно на вълните на Червено море, разделили се пред Мойсей, и освободиха пътя към средата на помещението. Клеъри потръпна, когато той се приближи към мястото, където стоеше тя заедно с Люк и Саймън. Той е само проекция , каза си тя. Не е наистина тук. Не може нищо да ти направи.

До нея Саймън потръпна. Клеъри го хвана за ръка точно когато Валънтайн се спря до стълбите на подиума и насочи поглед към нея. Погледът му небрежно се плъзна по нея, сякаш за да я измери, прескочи Саймън и се спря на Люк.

— Лушън — рече той.

Люк отвърна на погледа твърдо и неотклонно, без да каже нищо. Клеъри се сети, че това всъщност беше първият път, когато двамата са в едно помещение от Ренуик насам и че тогава Люк беше целият покрит с кръв и едва не умря в битката. Сега беше по-лесно да се забележат разликите и приликите между двамата мъже — Люк в овехтелите си джинси и фланелка и Валънтайн в луксозния си костюм; Люк, брадясал и с посивяла коса, и Валънтайн, приличащ повече на себе си като двайсет и пет годишен — само че по-студен, някак по-корав, сякаш с годините бавно се бе превърнал в камък.

— Чух, че Клейвът те е поканил да присъстваш на Съвета — каза Валънтайн. — Типично за един Клейв, разяждан от корупция и склонност да се смесва с долнопробна измет. — Гласът му беше така спокоен, дори приветлив, че беше трудно да се долови отровата в думите му или че наистина мисли това, което говори. Погледът му отново се върна на Клеъри. — Клариса — рече той, — виждам, че отново си с вампира. Когато нещата се поуталожат, ще трябва да обсъдим избора ти на домашен любимец.

От гърлото на Саймън се изтръгна ръмжене. Клеъри стисна ръката му — толкова силно, че ако беше преди, той щеше да извика от болка. Но сега очевидно не изпитваше такава.

— Недей — прошепна тя. — Просто недей.

Валънтайн вече бе отклонил вниманието си от тях. Той се изкачи по стълбите на подиума и обърна поглед към множеството.

— Толкова много познати лица — забеляза той. — Патрик. Малачи. Аматис.

Аматис стоеше вцепенена, в очите й гореше омраза.

Инквизиторът продължаваше да се съпротивлява на Малачи, който го държеше здраво. Погледът на Валънтайн се плъзна развеселено по него.

— Да не забравяме и теб, Олдъртри. Разбрах, че си косвено отговорен за смъртта на моя стар приятел Ходж Старкуедър. Колко жалко.

Люк най-после проговори.

— Значи признаваш — рече той. — Ти свали защитите. Ти изпрати демоните.

— Така е — потвърди Валънтайн. — Мога да изпратя още. Предполагам, че Клейвът, дори Клейв, глупав като този, би трябвало да е очаквал това? Ти го очакваше, нали, Лушън?

Очите на Люк бяха смайващо тъжни.

— Очаквах го. Но все пак те познавам, Валънтайн. За сделка ли си дошъл, или да злорадстваш?

— Нито за едното, нито за другото. — Валънтайн огледа мълчаливото множество. — Няма нужда да сключвам сделки — рече той и макар че го каза със спокоен тон, гласът му проехтя из залата. — Нито имам желание да злорадствам. Никак не ме радва да съм довел до смъртта на множество ловци на сенки; и бездруго сме останали съвсем малко, а светът отчаяно се нуждае от нас. Но това е желанието на Клейва, нали? Това е още едно от безсмислените му правила, правила, които използва, за да съсипе обикновените ловци на сенки. Направих това, което направих, защото нямах друг избор. Направих го, защото това бе единственият начин да накарам Клейва да ме чуе. Ловците на сенки не загинаха заради мен, а умряха, защото Клейвът не ми обръщаше внимание. — Той срещна погледа на Олдъртри през тълпата; лицето на инквизитора беше бяло и сгърчено. — Мнозина от вас някога бяха в моя Кръг — каза бавно Валънтайн. — Сега говоря на вас и на онези, които познават Кръга, но са били извън него. Спомняте ли си какво ви предрекох преди петнайсет години? Че ако не се противопоставим на Съглашението, градът Аликанте, нашата хубава столица, ще гъмжи от противни, лигави тълпи от нищожества, изродени раси, тъпчещи с краката си всичко, което ни е скъпо? И всичко се случи точно както го предрекох. Гард бе опожарен до основи, Порталът — разрушен, улиците ни — наводнени от чудовища, докато в същото време някаква отрепка получовек си позволява да иска да ни ръководи. Е, приятели, врагове и братя, питам ви в името на ангела — сега вече вярвате ли ми? — Гласът му се извиси до крясък. — ВЯРВАТЕ ЛИ МИ СЕГА?