Касандра Клеър - Град от стъкло

Клеъри усети, че видимо се изчервява. Защо ми казва това?

— Виж, всичко е наред. Това си е работа на Джейс и не ме засяга.

— Ами, ти изглеждаше толкова разстроена тогава. — Лека усмивка се плъзна по ъгълчетата на устата на Ейлийн. — И мисля, че знам защо.

Клеъри се опитваше да преглътне киселия вкус в устата си.

— Знаеш?

— Ами, твоят брат не стои мирен. Това не е тайна за никого; среща се с много момичета. Тревожила си се, че ако се забърка с мен, може да си навлече неприятности. Все пак, семействата ни са… бяха… приятелски. Но бъди спокойна. Той не е мой тип.

— Не помня да съм чувал досега някое момиче да го каже — рече Саймън. — Мислех, че Джейс се харесва на всички момичета.

— И аз така си мислех — каза бавно Ейлийн — затова го и целунах. Това е моят начин да проверя дали едно момче е мой тип.

Тя е целунала Джейс , мислеше си Клеъри. Не той е целунал нея. А тя него. Тя срещна погледа на Саймън над главата на Ейлийн. Саймън я гледаше шеговито.

— Е, и как ти се стори?

Ейлийн сви рамене.

— Още не знам. Но, хей, поне за Джейс не бива да се тревожиш.

Де да можех да не се тревожа.

— Аз винаги се тревожа за Джейс.

В Залата на Съглашението имаше известна промяна от нощта на битката. Тъй като Гард бе унищожен, сега Съветът заседаваше тук, хората търсеха изчезналите членове на семействата си и научаваха последните новини. Фонтанът в средата беше пресъхнал, а от двете му страни се редяха пейки, обърнати към подиума в другия край на помещението. Докато някои нефилими бяха седнали на пейките и участваха в нещо като заседание на Съвета, то на пътеката между тях и под аркадите, които ограждаха голямото помещение, дузини ловци на сенки се разхождаха тревожно напред-назад. Залата вече не приличаше на място, където можеше и да се танцува. Усещаше се някаква специфична атмосфера, нещо средно между напрежение и очакване.

Независимо от това, че Клейвът се бе събрал в средата, навсякъде се чуваха приглушени разговори. Клеъри долавяше откъслечни реплики, докато заедно със Саймън прекосяваха помещението: демоничните кули отново работят; защитите са възстановени, но по-слаби от преди; защитите са възстановени, но по-силни от преди; били видени демони по хълмовете южно от града; вилите са изоставени, много семейства са напуснали града, а някои — дори и Клейва.

Консулът, намръщен като бодигард, бе застанал на издигнатия подиум, обграден с висящи карти на града, до нисичък, закръглен мъж, облечен в сиво. Пълничкият мъж придружаваше думите си с ядно жестикулиране, но сякаш никой не му обръщаше внимание.

— О, по дяволите, това е инквизиторът — измърмори Саймън в ухото на Клеъри и посочи към мъжа. — Олдъртри.

— Ето го и Люк — каза Клеъри, когато го откри в тълпата. Той стоеше до неработещия фонтан, унесен в разговор с някакъв мъж в тежка униформа и с превръзка на лявата половина на лицето си. Клеъри потърси с очи Аматис и най-накрая я видя, седнала мълчаливо в края на една пейка, колкото се може по-далече от другите ловци на сенки. При вида на Клеъри тя се сепна и понечи да се изправи на крака.

Люк видя Клеъри, намръщи се и помоли тихо мъжа с превръзката да го извини. Той прекоси помещението, отправяйки се към Клеъри и Саймън, които стояха до една колона, и като се приближи, се намръщи още повече.

— Какво правиш тук? Знаеш, че Клейвът не допуска деца на събранията си, а що се отнася до теб… — Той погледна гневно Саймън. — Може би не е много умно да показваш физиономията си пред инквизитора, дори сега да не може нищо да ти направи. — Устните му се разкривиха в усмивка. — Е, ако не иска да застраши бъдещо споразумение между Клейва и долноземците.

— Правилно. — Саймън размаха пръсти към инквизитора, но Олдъртри предпочете да не му обърне внимание.

— Саймън, престани. Дошли сме по работа. — Клеъри подаде снимките на Люк. — Това е Себастиян Верлак. Истинският Себастиян Верлак.

Лицето на Люк помръкна. Той прегледа снимките, без да каже нищо, докато Клеъри му преразказваше чутото от Ейлийн.

Междувременно на Саймън му стана досадно да се взира в Олдъртри, който упорито го игнорираше.

— Толкова ли много прилича истинският Себастиян на мошеника? — попита накрая Люк.

— Не съвсем — каза Клеъри. — Фалшивият Себастиян е по-висок. Предполагам, че може да е рус, защото определено си боядисва косата. Никой няма толкова черна коса. — И по пръстите ми остана боя, когато я докоснах , помисли си тя, но не изрече гласно мисълта си. — Така или иначе, Ейлийн пожела да ти покажем тези снимки, както и на семейство Лайтууд. Според нея, ако те разберат, че той няма истинска роднинска връзка със семейство Пенхалоу, тогава…