Касандра Клеър - Град от стъкло

— Демонична мъгла? Значи е имало…

— Нападение над Института. Да. Този следобед. Бездушни — може би няколко дузини.

— Джейс — прошепна Клеъри. — Семейство Лайтууд…

— Адската мъгла притъпи способността ми да се боря ефективно с бездушните. Както и тяхната. Трябваше да ги изпратя през Портала в Идрис.

— И никой от тях не е ранен?

— Мадлен — каза Магнус. — Мадлен е убита. Съжалявам, Клеъри.

Клеъри се отпусна на стълбите. Тя не познаваше кой знае колко възрастната жена, но Мадлен бе единствената й връзка с майка й — с истинската й майка, закоравялата жена-ловец на сенки, която беше непозната на Клеъри.

— Клеъри? — Люк идваше по пътеката през сгъстяващия се мрак. Носеше в ръка куфара й. — Какво става?

Докато Магнус обясняваше, Клеъри седеше, прегърнала коленете си. Като се изключи тъгата по Мадлен, тя изпитваше дълбоко облекчение. Джейс беше добре. Семейство Лайтууд бяха добре. Тя не спираше да си повтаря наум: Джейс е добре.

— Бездушни, значи — каза Люк. — И всички ли са унищожени?

— Не всички. — Магнус поклати глава. — След като изпратих семейство Лайтууд през Портала, бездушните се разпръснаха. Очевидно аз не представлявам интерес за тях. Докато затворя Портала, и всички бяха изчезнали.

Клеъри вдигна глава.

— Затворил си Портала? Но… нали трябва да изпратиш и мен в Идрис? — попита тя. — Искам да кажа, и аз мога да мина през Портала и да се присъединя към семейство Лайтууд, нали?

Люк и Магнус се спогледаха. Люк остави куфара на земята до краката си.

— Магнус? — Клеъри повиши глас, който прозвуча пронизително дори в собствените й уши. — Трябва да отида.

— Порталът е затворен, Клеъри…

— Тогава отвори друг!

— Не е толкова просто — рече магьосникът. — Клейвът следи строго за всяко влизане в Аликанте. Столицата е свещено място за тях… тя е тяхната Ватикана, техният Забранен град. Долноземците не могат да влизат там без разрешение, както и мунданите.

— Но аз съм ловец на сенки!

— Само донякъде — каза Магнус. — Освен това, кулите ще попречат на директното телепортиране в града. За да отворя Портал, който да води в Аликанте, трябва да ги уведомя, за да те чакат от другата страна. Ако се опитам да те изпратя на своя глава, това би било директно нарушение на Закона, а аз не желая да рискувам дори и заради теб, сладкишче, колкото и да си ми симпатична.

Клеъри отмести поглед от извинителното лице на Магнус и се вгледа в замисления Люк.

— Но аз трябва да отида в Идрис — рече тя. — Трябва да помогна на майка си. Трябва да има някакъв друг начин да стигна дотам, начин, при който не се използва Портал.

— Най-близкото летище е в друга страна — каза Люк. — Ако успеем да преминем границата, като ударението пада върху „ако“. После имаме дълъг и опасен път през страна, чиято територия е населена с долноземци от всякакъв вид. Ще ни трябват дни, за да я прекосим.

Очите на Клеъри залютяха. Няма да плача , каза си тя. Няма.

— Клеъри — рече нежно Люк. — Ще се свържем със семейство Лайтууд. Ще се уверим, че имат цялата информация, която им е нужна, за да намерят развалящото магията заклинание за Джослин. Те могат да се свържат с Фел…

Но Клеъри се беше изправила на крака и клатеше глава.

— Трябва аз да отида — каза тя. — Фел е казал на Мадлен, че няма да разговаря с никого другиго.

— Фел? Рейгнър Фел? — повтори Магнус. — Мога да се опитам да му пратя съобщение. Ще му кажа да очаква Джейс.

Част от безпокойството, изписано по лицето на Люк, се стопи.

— Чули това, Клеъри? С помощта на Магнус…

Но Клеъри вече не искаше и да чуе за помощта на Магнус. Не искаше да чува нищо. Беше се настроила да спасява майка си, а се оказа, че не й остава нищо друго, освен да седи до леглото й, да държи безжизнената й ръка и да се надява, че някой някъде ще направи онова, което тя не може.

Клеъри се запрепъва надолу по стълбите и се отдръпна от Люк, когато той посегна към нея.

— Искам да остана сама за малко.

— Клеъри… — Чу как Люк извика след нея, но дори не се обърна, както се беше затичала покрай катедралата. Видя, че следва каменната пътека, която преминаваше в чакъл и водеше към малката градина на изток от Института и към мириса на въглени и пепел, изпод който мирис се долавяше и още някаква тежка, остра миризма на демонична магия. В градината още имаше мъгла, по-точно накъсани следи от нея, подобно на облачета, оплели се в розовите храсти или между камъните. Тя видя местата, където бе разровена земята от преминалата битка. До каменна пейка имаше и едно тъмночервено петно, върху което не й се искаше да задържа дълго погледа си.