Касандра Клеър - Град от стъкло

— В Аликанте? Ние сме в Аликанте? — Вълна от паника обля Саймън, после бързо се смени с болка, която премина през разреза на корема му. Той се преви и изстена.

— Саймън! — Изабел протегна ръка, в очите й се четеше тревога. — Добре ли си?

— Върви си, Изабел. — С ръце на стомаха си Саймън погледна към Джейс и умолително промълви: — Кажи й да си върви.

Изабел се отдръпна с обидено изражение на лицето.

— Добре. Отивам си. Не е нужно да ми се повтаря. — Тя скочи на крака и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.

Джейс се обърна към Саймън, кехлибарените му очи бяха безизразни.

— Какво става? Мислех, че си по-добре.

Саймън вдигна ръка, за да възпре другото момче. Усети на гърлото си металически вкус.

— Не става въпрос за това — процеди той. — Не ме боли… просто съм… гладен. — Той усети, че бузите му пламват. — Загубил съм кръв, така че… трябва да си набавя нова.

— Ясно — каза Джейс с тона на човек, на когото току-що са съобщили интересен, но незаслужаващ да бъде споменат, научен факт. Лекото безпокойство напусна лицето му и се замени с нещо, което се стори на Саймън като подигравка. Това докосна струната на гнева у него и ако не беше така изтощен от болката, щеше да скочи от леглото и да се нахвърли върху Джейс. Но понеже нямаше сили, успя само да изстене:

— Разкарай се, Уейланд.

— Уейланд ли каза? — Лицето на Джейс си остана развеселено, но ръцете му се вдигнаха към шията и започнаха да откопчават ципа на якето.

— Не! — Саймън се тръшна отново на леглото. — Не ме интересува колко съм гладен. Няма да пия от кръвта ти… повече.

Джейс присви устни.

— Не ти и предлагам. — Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади оттам плоска бутилка. Тя бе наполовина пълна с водниста червеникавокафява течност. — Реших, че ще ти потрябва. Изстисках този сок от два-три килограма сурово месо в кухнята. Нищо по-добро не ми хрумна.

Саймън пое бутилката, а ръцете му така трепереха, че Джейс трябваше да отвори капачката вместо него. Течността беше отвратителна — прекалено рядка и солена, за да е истинска кръв, а вкусът й беше така неприятен, че според Саймън месото сигурно беше престояло няколко дни.

— Пфу — каза той след няколко глътки. — Мъртва кръв.

Джейс повдигна вежди.

— Не е ли всяка кръв мъртва?

— Колкото по-отдавна е мъртво животното, чиято кръв пия, толкова по-отвратителен вкус има — обясни Саймън. — Прясната е по-добра.

— Но ти никога не си пил прясна кръв. Нали?

На свой ред Саймън също вдигна вежди.

— Е, като се изключи моята, разбира се — каза Джейс. — А иначе, знам, че моята кръв е фантастична .

Саймън остави празната бутилка на страничната облегалка на фотьойла до леглото.

— Ти май сериозно си повреден — каза той. — В главата, имам предвид.

В устата му още имаше вкус на развалена кръв, но болката беше изчезнала. Той се чувстваше по-добре, по-силен, сякаш кръвта беше лекарство, което действа мигновено, наркотик, който му е нужен, за да живее. Запита се дали това не беше пристрастяване, подобно на това към хероина.

— Значи сме в Идрис?

— Аликанте, за да бъдем точни — каза Джейс. — Столицата. Всъщност, единственият град. — Той отиде до прозореца и дръпна завесите. — Семейство Пенхалоу не ни вярват, че слънцето не ти пречи, затова са сложили тези затъмняващи пердета. Но ела и погледни сам.

Саймън стана от леглото и отиде при Джейс до прозореца. И изумено загледа навън.

Преди няколко години майка му ги беше завела със сестра му на екскурзия в Тоскана — една седмица тежки, непознати макаронени ястия, безсолен хляб и майка му, бързаща по тесните, криволичещи улички и едва успяваща да не блъсне фиата им в някоя от красивите стари сгради, които уж бяха дошли да разгледат. Той си спомни как бяха спрели на баира точно срещу града, наречен Сан Джиминано — купища кафеникави сгради, тук-там осеяни с високи кули, чиито върхове се извисяваха така стремително нагоре, сякаш се мъчеха да стигнат небето. Ако това, което виждаше в момента, му напомняше за нещо, то беше именно онзи пейзаж. Но в същото време всичко му се струваше толкова чуждо и нямаше усещане да е виждал нещо подобно преди.

Той погледна нагоре към един прозорец, който беше част от някаква средновисока къща. Ако вдигнеше поглед още по-нагоре, щеше да види каменни корнизи и небето зад тях. От другата страна на пътя имаше друга къща, не по-висока от първата, а между тях течеше тесен, тъмен канал, с изградени тук-там върху него мостове — значи ето откъде идваше шумът на вода, който бе чул преди малко. Къщата сякаш беше построена по склона на хълм, а под нея каменни сгради с меден цвят, скупчени покрай тесните улици, се спускаха до ръба на зелен кръг: гори, заобиколени от хълмове, които бяха много далеч. Оттук те приличаха на дълги зелени и кафяви ивици, прошарени с цветовете на есента. А зад хълмовете се издигаха планински зъбери, покрити със сняг.