Касандра Клеър - Град от стъкло

Клеъри извърна глава. И застина. Там, на стената на катедралата, имаше съвършени знаци на вълшебна руна, които искряха като огън, преминаващ в синьо на фона на сивия камък. Те образуваха правоъгълен контур, подобен на процепите на полуотворена врата…

Порталът.

Вътре в нея нещо се надигна. Спомни си за други символи, онези, които светеха заплашително върху гладката метална обвивка на кораба.

Спомни си пукота и вибрирането на металните плоскости, когато всички нитове изхвърчаха от гнездата си, докато корабът не се пръсна на парчета и черната вода на Ийст Ривър нахлу в него.

Това са само руни , помисли си Клеъри. Символи. Мога да ги рисувам. Ако майка ми е могла да скрие Бокала на смъртните в парче хартия, защо аз да не мога да създам Портал.

Усети как краката й сами я понесоха към стената на катедралата, как ръката й бръкна в джоба и извади стилито. Опита се да спре треперенето на ръката си и докосна камъка с върха на стилито.

Затвори клепачи и на фона на мрака зад тях започнаха да се изписват въображаеми светлинни линии. Линии, които я водеха през тунели, вихрушки, пътуване из далечни места. Те се свързваха в една руна така леко, както полетът на птица във въздуха. Клеъри не знаеше дали тази руна е съществувала преди, или сега я беше измислила, но важното бе, че я бе създала такава, сякаш я е имало още от сътворяването на света.

Портал.

Започна да рисува, знаците се стичаха от върха на стилито във въгленовочерни линии. Камъкът запращя, като напълни носа й с тръпчивия мирис на изгоряло. Гореща синя светлина блесна срещу затворените й клепачи. Усети топлина по лицето си, сякаш бе застанала пред огън.

С въздишка отпусна ръката си и отвори очи.

Руната, която бе нарисувала, представляваше тъмно цвете, разцъфтяло на каменната стена. Когато го погледна, линиите му сякаш се смекчиха и измениха, като леко се спуснаха надолу, удължиха се и се размиха. За няколко мига формата на руната се промени. Сега се очертаха контурите на блестящ вход, около метър по-висок от Клеъри. Тя не можеше да откъсне очи от него. От входа се процеждаше същата тъмна светлина като през Портала зад завесата на Мадам Доротея. Тя посегна към него…

И отскочи назад. За да използваш Портала, спомни си тя, трябва да си представиш мястото, където искаш да те отведе. Но тя никога не бе ходила в Идрис. Разбира се, бяха и разказвали. Място със зелени ливади, тъмни гори и буйни води, езера и планини, и Аликанте, градът на стъклените кули. Тя си представяше живо всичко това, ала представата не беше достатъчна, не и за магия. Само ако…

Внезапно си пое дълбоко въздух. Но тя беше виждала Идрис. Беше го видяла в съня си и знаеше, без да е наясно откъде, че този сън беше истински. Поне това, което й беше казал Джейс за Саймън. Че той не може да остане, защото „това място е за живите“. И малко след това Саймън беше умрял…

Тя отново се зарови в спомена за съня си. За това, как танцуваше в една бална зала в Аликанте. Стените бяха златисти и бели, а високият таван блестеше, сякаш обсипан с диаманти. Имаше и фонтан с шампанско — огромна сребриста купа с русалка в средата, държаща стомна. Дърветата пред прозорците бяха окичени с цветни светлини, а Клеъри беше облечена в зелено кадифе, точно като в момента.

Сякаш все още в съня си, тя посегна към Портала. Изпод пръстите й блесна ярка светлина, а вратата се отвори към осветеното място, намиращо се зад нея. Клеъри усети как пред очите й се завихря златист водовъртеж, който бавно започна да се оформя в разпознаваеми силуети — стори й се, че вижда контурите на планини, част от небе…

— Клеъри! — Беше Люк, който тичаше по пътеката с изписани на лицето си гняв и уплаха. Зад него с големи крачки се приближаваше Магнус, чиито котешки очи блестяха като метал на горещата светлина, идваща от Портала, в която се къпеше градината. — Клеъри, недей! Защитите са опасни! Може да те убият!

Но вече нямаше път назад. Златистата светлина зад Портала ставаше все по-ярка. Тя си спомни за златистите стени на залата от съня й, за златистата светлина, която се отразяваше в стъклата, които бяха навсякъде. Люк не беше прав, той не разбираше как работи нейната дарба… какво значение имаха някакви си защити, когато тя можеше да създаде своя действителност само с помощта на нарисувана руна?

— Трябва да отида — извика тя и пристъпи напред с разперени пръсти. — Люк, съжалявам…

Направи още една крачка… С няколко ловки скока Люк се озова до нея и хвана китката й точно в мига, когато Порталът сякаш щеше да избухне около тях. Някаква сила ги повдигна във въздуха подобно на торнадо, изкореняващо дърво. Клеъри хвърли последен поглед към колите и сградите на Манхатън, които шеметно се отдалечаваха и изчезваха. И докато Люк продължаваше да стиска китката й в желязна хватка, вихрушката я засмука и я запрати в центрофугата на златистия хаос.